„Аляска“ още не беше спрял, когато Ерик скочи в китоловната лодка и бързо се приближи до товарния кораб.
— Semper idem — каза той, щом видя капитана.
— Лисабон — отвърна американецът..
— Отдавна ли ме чакате тук?
— От пет седмици. Напуснахме Сан Франсиско един месец след получаването на вашата телеграма.
— Все още ли няма новини от Норденшьолд?
— В Сан Франсиско не се знаеше нищо със сигурност. Но откакто сме тук, аз разговарях с много китоловци, които били чували жителите на селището на нос Серде Камен да разказват, че от около девет-десет месеца един европейски кораб бил заседнал сред ледовете на запад от носа. Те смятат, че това е „Вега“.
— Наистина ли? — възкликна Ерик с лесно разбираема радост. — И вие смятате, че корабът е още там и не е минал през протока?
— Сигурен съм. От пет седмици насам нито един кораб не е минавал оттук, без аз да разговарям с капитана му.
— Слава на бога! Ако успеем да открием Норденшьолд, всичките ни мъки няма да са отишли напразно!
— Няма да сте първите — рече американецът с иронична усмивка. — Една американска яхта ви изпревари. Тя мина оттук преди три дни и също като вас се интересуваше от Норденшьолд.
— Американска яхта? — попита силно изненадан Ерик.
— Да, яхтата „Албатрос“, идваща от Ванкувър, с капитан Тюдор Браун. Аз му казах всичко, което знаех, и той веднага се отправи към нос Серце Камен!
16. ОТ СЕРЦЕ КАМЕН ДО ОСТРОВ ЛЯХОВ
Значи Тюдор Браун беше надушил, че „Аляска“ ще смени пътя си! И е могъл да ги изпревари през Беринговия проток?… Но как и по кой път? Това изглеждаше почти свръхестествено и все пак беше вярно.
Колкото и мъчително да беше изненадан от тази новина, Ерик не се издаде пред никого с нищо. Постара се обаче колкото се може по-бързо да натоварят въглищата и щом трюмовете на кораба му се напълниха, без да губи нито минута повече, пое курс към Сибирско море.
Серце Камен е висок азиатски нос, проточил се приблизително на сто мили западно от Беринговия проток, край който всяка година акостират китоловните кораби, идващи от Тихия океан. „Аляска“ пристигна там след двадесет и четири часа път и веднага разпозна в дъното на залива Колючин, зад купчина ледени блокове, тънката мачта на „Вега“, заседнал тук отпреди девет месеца.
Ледената преграда, препречила пътя на Норденшьолд, едва ли беше широка десет километра. Като я заобиколи, „Аляска“ пое на изток и хвърли котва в един малък незамръзнал залив, защитен от северните ветрове. После Ерик слезе заедно с тримата си приятели на брега и всички се отправиха към лагера, който хората на „Вега“ си бяха построили на сибирскйя бряг, за да прекарат тук дългата зима, и който отдалеч се разпознаваше по издигащия се право нагоре дим.
Този бряг на залива Колючин представлява ниска, леко вълниста равнина, набраздена от ерозионни хлътнини. Никакви дървета, само няколко групички ниски върби, килими от еленов мъх и плаун и тук-таме петна сибирски пелин. Поради настъпилото вече лято сред тази ниска растителност бяха покълнали млади стръкчета и господин Малариус откри сред тях някои разпространени и в Норвегия растения, а именно клюква, дива малина и глухарчета.
По-голямата част от лагера на „Вега“ представляваше в началото голям склад за хранителни запаси, който Норденшьолд бе наредил да построят, опасявайки се, че ледовете могат неочаквано да притиснат и да унищожат кораба му, както често се случва през зимата в тези опасни места. И колко затрогващо беше това, че бедните местни жители, който страдаха от постоянен глад, та тези складове с храна са им се стрували неоценимо съкровище, не ги бяха докоснали, въпреки че почти никой не ги охраняваше. Постепенно чукчите бяха оградили лагера със своите колиби от животински кожи. Най-голямата „постройка“ — „тинтиняранга“ или ледената къща — беше пригодена специално за магнитна обсерватория и всички необходими прибори от „Вега“ бяха отнесени там. Тинтиняранга беше направена от хубави светло-синкави ледени паралелопипедни блокове, слепени един с друг със сняг като с цимент; дъсченият покрив беше покрит с брезент.
Пасажерите от „Аляска“ бяха сърдечно посрещнати от един млад учен, когото завариха тук при пристигането си заедно с един часови. Младият човек предложи извънредно любезно на гостите да ги отведе на „Вега“ по една пътека, очертана върху леда, по която корабът се свързваше със сушата; по протежение на пътеката върху колчета бе опънато въже, за да служи за пътеводител през тъмните нощи. Докато вървяха, той им разказа за премеждията на тяхната експедиция през времето, откакто „Вега“ не бе имала връзка със света.