Решителността, с която бяха изречени тези думи, веднага успокои по-малодушните и всички мъже слязоха в кубрика . Ерик повика мастер Херсебум, помоли го да отвърже доброто куче Клас и да го последва безшумно.
— Ще слезем върху леденото поле — заговори той полугласно, — за да върнем бегълците и да ги накараме да поемат отново задълженията си. Това ще бъде много по-добре, отколкото да ги оставим на произвола на съдбата.
Нещастниците стояха все още на края на леденото поле, силно засрамени от бягството си. При първата покана всички поеха обратно към „Аляска“.
След като ги видяха, че се връщат, Ерик и мастер Херсебум се отправиха към временния склад за продукти, за да се убедят дали някои други моряци не бяха потърсили убежище там. Обиколиха мястото, без да срещнат никого.
— От няколко минути насам се питам — започна отново Ерик, — няма ли да бъде правилно, за да не допуснем нова паника, да прехвърлим още сега част от екипажа тук?
— Може би така ще бъде по-добре — отвърна рибарят. — Но има опасност другите, които ще останат на кораба, да им завидят, това да ги разстрои и те да станат неспокойни.
— Вярно! — каза Ерик. — Ще бъде по-разумно да впрегнем всички да се борят до последния миг с бурята, пък и това впрочем е единствената възможност да успеем да спасим кораба. Но след като вече сме слезли върху леденото поле, няма ли да бъде добре да се възползуваме от случая, за да огледаме положението тук? Признавам, че постоянният пукот и грохот ме карат да се съмнявам доколко леденото поле е устойчиво!
Ерик и приемният му баща не се бяха отдалечили повече от триста крачки на север от временния склад за продукти, когато изведнъж се спряха. Пред краката им зейна гигантска цепнатина. За да се прехвърлят оттатък, щяха да им бъдат необходими дълги прътове, каквито те бяха пропуснали да вземат със себе си. Двамата решиха да тръгнат по отсамната страна в западна посока, за да видят докъде стига цепнатината.
Така установиха, че тя, се проточваше в тази посока като
——
1 Кубрик (хол.) — общо жилищно помещение за моряците на кораба. — Б. пр.
дълга линия — толкова дълга, че след като вървяха повече от половин час, все още не можеха да видят края й. Успокоени от проверката, че леденото поле, върху което бе разположен складът им за храна, е огромно, те тръгнаха по обратния път.
Когато изминаха почти половината от разстоянието, което ги отделяше от склада, огромното ледено поле отново потрепера, след което се разнесе силен грохот, пукот и оглушителен трясък от сблъсък на ледени блокове. Двамата мъже не се обезпокоиха особено, но ускориха крачка, нетърпеливи да видят да не би ударът да имаше опасни последствия за „Аляска“.
Стигнаха до временния склад, после до малкия залив, където се бе приютил корабът им.
Ерик и мастер Херсебум потъркаха очи и се питаха дали не сънуват: „Аляска“ беше изчезнал!…
Първата им мисъл бе, че корабът е потънал. И това беше съвсем естествено след всичко, което бяха преживели тази вечер.
Почти веднага обаче и двамата бяха поразени от факта, че наоколо не се виждаше никаква останка от кораба, а и малкият залив изглеждаше съвсем различен от преди слизането им на леда. Нямаше я стената от дрейфуващи ледове, които бурята беше натрупала в продължение на няколко часа и които бяха оградили кораба им. Напротив, бреговете на залива сякаш бяха гладко изрязани, като че ли леденото поле се беше освободило от всички прилепили се преди това към него плаващи ледове и беше добило старите си очертания.
Почти в същия миг мастер Херсебум забеляза едно обстоятелство, което не му бе направило впечатление, докато обикаляха леденото поле във всички посоки, но което му се стори много показателно сега, когато отново бяха стигнали мястото, откъдето бяха тръгнали: вятърът беше сменил посоката си и духаше откъм запад.
Не беше ли възможно, сменявайки посоката си, бурята просто да бе избутала в дъното на залива плаващите ледове, които бяха притиснали от всички страни „Аляска“?
Естествено това беше напълно възможно. Оставаше да проверят дали е вярно.
Без да се бави, Ерик се отправи към дъното на залива, последван от мастер Херсебум.
Вървяха дълго — изминаха около четири-пет километра. Никъде не видяха полепнали по брега на леденото поле дрейфуващи ледове; яростните вълни се разбиваха о него като в нисък песъчлив бряг, а краят на залива все още не се виждаше и — което беше още по-странно — издаденият напред висок нос, който го заграждаше преди това на юг, беше изчезнал.
Най-после Ерик се спря. Вече всичко му се беше изяснило. Той хвана ръката на мастер Херсебум и я стисна в своите.