— Татко — каза му сериозно, — вие сте човек, на когото може да се казва истината!… Е, добре, истината е, че огромното ледено поле се е разцепило, откъснало се е от стената от ледени късове, която бе обградила „Аляска“, и ние двамата се намираме върху леден остров, дълъг няколко километра и широк неколкостотин метра, който бурята носи по водата накъдето си иска!
19. ПУШЕЧНИ ИЗСТРЕЛИ
Към два часа сутринта, изнурени от умора, Ерик и мастер Херсебум се пъхнаха под брезентовото покривало на временния склад за провизии, за да се излегнат един до друг между две бъчви, притиснали се до топлата козина на Клас. И двамата веднага заспаха. Когато се събудиха, слънцето се беше издигнало високо на хоризонта, небето отново беше станало синьо, а морето беше спокойно. Отцепилият се от безбрежното ледено поле плаващ остров, върху който се намираха те, изглеждаше неподвижен, толкова леко и плавно се носеше върху водата. Покрай най-близките до тях брегове обаче огромни айсберги се носеха със застрашителна скорост, преследваха се, блъскаха се понякога и се разбиваха един о друг. Гигантските кристали, отразяващи и пречупващи като призма слънчевите лъчи, бяха най-прекрасната гледка, която Ерик бе наблюдавал някога. Дори мастер Херсебум, твърде малко склонен по принцип — и още повече в положението, в което се намираха сега — да се любува на прелестите на арктическата природа, също не можа да не се възхити.
— Колко добре би било да наблюдавахме всичко това от палубата на някой хубав кораб! — каза той с въздишка.
— Ами! — отвърна Ерик с обичайното си добро настроение, — ако се намираме на борда на кораб, щяхме да мислим само как да избегнем сблъсъка с айсбергите, за да не се разбием на парчета, докато на този леден остров няма защо да се страхуваме от подобна опасност!
Действително това беше твърде оптимистична гледна точка. Мастер Херсебум се усмихна тъжно. Ерик обаче беше решил да приема нещата откъм добрата им страна.
— Нима не е особено щастие това, че имаме склада с провизии? — продължи той. — Положението ни действително би било отчайващо, ако не разполагахме с храна и оръжие. Но с тези двайсет бъчви, пълни със сухар, с пушено месо и с ракия, и на всичко отгоре с пушките и пълните ни с куршуми патронташи, от какво да се страхуваме? В най-лошия случай ще ни се наложи да дрейфуваме няколко седмици, докато се приближим до земя, където ще можем да се прехвърлим!… Както виждате, мили татко, и нашето лошо приключение ще има щастлив завършек, какъвто е бил случаят с корабокрушенците от „Ханза“!
— От „Ханза“? — попита с любопитство мастер Херсебум.
— Да, един кораб, който отплавал през 1869 година към арктичните морета. Част от екипажа му се оказал като нас захвърлен на един леден сал, върху който тъкмо пренасяли хранителни припаси и въглища. Горките хора трябвало да се приспособят колкото е възможно върху плаващия остров. Живели върху него шест месеца и половина, като преплавали върху повърхността му разстояние от няколко хиляди левги когато най-после успели да се приближат към полярния бряг на Северна Америка.
— Де да имаме и ние такъв късмет! — въздъхна отново мастер Херсебум… — Но сега мисля, че ще бъде добре да похапнем малко.
— И аз така смятам — отвърна Ерик. — По един сухар и парче пушено говеждо ще ни дойдат много добре!
Мастер Херсебум отвори две бъчви, за да извади оттам храната. Продупчи с върха на ножа си отстрани едно буре с
——
1 Левга (лат.) — стара морска мярка от 5556 метра. — Б. пр.
ракия и запуши веднага отвора му с издялана от дърво втулка, така че да могат при нужда да точат от него колкото им е необходимо. После се заеха със закуската.
— Онзи леден остров, върху който са плавали хората от екипажа на „Ханза“, колкото нашия ли е бил голям? — попита старият рибар след десет минути, по време на които и двамата се постараха най-съвестно да подкрепят силите си.
— Не вярвам! Нашият е дълъг най-малко десет или дванайсет километра, докато онзи на ханзенци е бил два метра. Освен това в продължение на шестте месеца дрейфуване бил станал още по-малък. Наложило се нещастните корабокрушенци да го напуснат, защото вълните стигали чак до временното им укритие. За тяхно щастие те имали голяма лодка, с която се прехвърлили на друг остров, когато техният станал необитаем. Така се прехвърляли на няколко пъти от един леден блок на друг като белите мечки, докато най-сетне стигнали до суша.
— Е, така е — каза мастер Херсебум, — те са имали лодка, но ние нямаме!… Освен да се напъхаме в някоя празна бъчва, не виждам как другояче ще можем да се махнем от тук.