— Като му дойде времето, ще видим как ще се оправим — отвърна Ерик. — Засега най-разумно ще бъде да огледаме изцяло жилищната си площадка!
Мастер Херсебум и той се изправиха и двамата започнаха да се катерят върху един своеобразен баир от по-малки ледени парчета и сняг — един „hummock“, така ги наричат специалистите, — за да си съставят впечатление за целия леден остров. Той представляваше продълговат сал или, по точно казано, именно остров, дълъг дванайсет или петнайсет метра от единия до другия край, напомнящ някакво огромно, подобно на кит животно, проточило се върху повърхността на Ледовития океан. Складът им беше разположен върху линията, която би отделяла първата му третина или главата на кита. Все пак беше много трудно да се определят дължината и истинската му форма, тъй като многобройни баири се издигаха тук и там на повърхността и спираха погледа във всички посоки. Крайната му точка, където предишната вечер беше дъното на малкия залив, сега беше най-отдалечена. Решиха да тръгнат най-напред натам. Доколкото можеха да преценят, съдейки по положението на слънцето, този край на леденото поле, който вчера беше обърнат на запад, преди да се откъсне от него, сега сигурно гледаше на север. Следователно можеше да се предположи, че под напора на водните течения или на вятъра корабът е бил отвлечен на юг, и фактът, че вече не се виждаше и следа от вчерашната дълга ледена бариера, проточила се на седемдесет и осмия паралел от изток на запад, напълно потвърждаваше това предположение.
Целият леден остров беше покрит със сняг, върху който тук и там, на голямо разстояние едно от друго се виждаха черни петна, които мастер Херсебум веднага определи като „угиуки“ — тоест като най-големия вид брадати моржове. Те сигурно живееха в пукнатините или в дупките на леденото поле, и сигурни, че са защитени от всякакво нападение, се грееха спокойно на слънце.
Мастер Херсебум и Ерик вървяха повече от час, докато достигнат крайната точка на острова. Бяха се придържали все към източния му бряг, защото по този начин можеха да наблюдават едновременно и морето, и ледения сал. Клас, който тичаше напред, непрекъснато сплашваше и караше да побегне някой от забелязаните отдалеч моржове, които се влачеха тромаво до края на ледения блок, за да се пльоснат във водата. Нямаше нищо по-лесно от това да избият голям брой от тях. Но за какво, след като не можеше и да се мисли да запалят огън, за да ги сготвят или изпекат толкова вкусното впрочем месо на горките животни? Сега Ерик имаше други грижи: наблюдаваше внимателно ледената повърхност на острова и се убеди, че тя съвсем не беше устойчива. Безброй много пукнатини и цепнатини се проточваха в някои случаи по цялата площ на леденото поле и криеха опасност при най-лекия удар да го разцепят на много части. Вярно е, че и тези полета щяха все пак да бъдат достатъчно големи. Но дори и мисълта, че има опасност да се случи подобно нещастие, подсказваше до каква степен е необходимо да не се отдалечават много от склада с провизиите, ако не искаха неочаквано да се окажат отделени от него. Впрочем пукнатините бяха затрупани от дебелата снежна покривка, наслагала се през предишната вечер, която сега бе започнала да се топи и да ги слепва или поне да ги запълва. Ерик реши да огледа внимателно очерталите се от пукнатините участъци на острова, за да определи най-масивния и най-устойчив, та да пренесат там продоволствения си склад.
Така двамата с мастер Херсебум се заеха отново да проучат още по-щателно западния бряг, като преди това си отпочинаха няколко минути на най-северния му край. Вървяха към мястото, където преди два часа бяха разпознали очертанията на залива, в който бурята беше натикала предишния ден американската яхта. Клас тичаше напред, ободрен от свежия въздух, и сякаш се чувствуваше в стихията си върху този снежен килим, който сигурно му напомняше равнините на Гренландия.
Неочаквано Ерик видя как кучето започна да души във въздуха, после полетя като стрела и се спря с лай пред някакъв предмет, скрит зад една камара от ледени късове.
„Сигурно пак някой морж или тюлен!“ — помисли си той и не ускори крачка.
Само че това, което бе възбудило така силно Клас; не беше нито някой брадат морж, нито тюлен. Беше човек — безжизнен и окървавен, с кожен костюм, какъвто не носеше нито един член от екипажа на „Аляска“. В първия миг Ерик си помисли за презимувалите тук някога хора на „Вега“. Повдигна главата на човека и видя гъсти червеникави коси и необикновен сплескан нос като на негър…
Ерик се питаше не е ли станал жертва на халюцинация. Ръката му машинално отвори жилетката на мъжа, разголи гърдите му. Стори го навярно не толкова, за да провери дали сърцето биеше, колкото за да види дали там нямаше написано едно име.