Трябваше да види човек надменната усмивка, с която девойката изслуша разказа за пътешествието.
— Чудя се какъв смисъл имаше да се излагате доброволно на такива опасности! — беше всичко, което каза тя.
При първата възможност обаче тя побърза да подхвърли по отношение на Ерик:
— Впрочем добре, че най-после се избавихме от тази отегчителна история, след като прословутият ирландец е вече мъртъв!
Колко различна беше тази суха и сурова оценка в сравнение с прочувственото и пропито с нежност писмо, което Ерик много скоро получи от Норое! В него Ванда му разказваше в каква тревога са прекарали тя и майка й тези дълги месеци, как мислите им непрекъснато са били заедно с корабоплавателите и колко щастливи били те двете, че техните близки най-после са се завърнали в сигурно пристанище!… И ако експедицията не била постигнала резултата, към който се стремял Ерик, той не бивало да се съкрушава безкрайно от това. Ерик много добре знаел, че вместо истинското си семейство имал друго в бедното норвежко селце и то го обичало нежно и винаги го следвало с мислите си. Кога най-после щял да дойде да види отново това свое семейство, което винаги щяло да го смята за свой член и никога нямало да се откаже от него? Той можел, ако наистина се постараел, да отдели поне един месец за своите близки!… Такова било най-горещото желание на неговата приемна майка и на малката му сестра Ванда и тъй нататък, и тъй нататък.
В листа хартия с тези сърдечни редове бяха загърнати три нежни цветенца, откъснати на брега на фиорда, и техният мирис отново събуди у Ерик спомена за безгрижното му и радостно детство. О, колко скъпи бяха тези чувства на опечаленото му сърце и колко много му помогнаха те да понесе по-леко разочарованието от безуспешния край на неговото плаване!
И все пак твърде скоро той стана обект на внимание за обществеността. Пътешествието на „Аляска“ беше събитие, равно на величието на околосветското плаване на „Вега“. Отвсякъде прибавяха името на Ерик към отрупаното със слава име на Норденшьолд. Вестниците не преставаха да пишат за новото околосветско пътешествие. Корабите от най-различни народности, акостирали в пристанището на Стокхолм, се наговориха да вдигнат флаговете си в чест на голямата морска победа. Изненадан и смутен, Ерик навред бе посрещан с овации, достойни за победител. Научните дружества дойдоха в пълен състав на пристанището да посрещнат с „добре дошли“ капитана и екипажа на „Аляска“, а правителството предложи те да бъдат наградени с държавно отличие.
Всички тези хвалебствия и вдигнатият шум смущаваха Ерик. Той съзнаваше, че бе предприел пътешествието си, воден от лични подбуди, и затова се чувстваше притеснен от славното посрещане, което му се струваше доста пресилено. Така той се възползва от първата възможност, за да признае открито какво бе отишъл да търси — без впрочем да го намери — в полярните морета, а именно — тайната на своето рождение, на своето потекло, на корабокрушението на „Цинтия“.
Възможността се яви в лицето на един дребен като джудже голобрад мъж, жив като катерица, който се представи за репортер в един от главните стокхолмски вестници и се изкачи на борда на „Аляска“, за да измоли честта за „лична среща“ с младия капитан. Целта на младия вестникар, нека го кажем веднага, беше единствено да измъкне от своята жертва данни за една биография от сто реда. Той не можеше да попадне на по-склонен да се подложи на подобна вивисекция обект. Ерик ожидаше да каже истината и заяви официално, че изобщо не заслужава да го чествуват като нов Кристофър Колумб.
Така той разказа всичко, без да премълчи подробностите, разказа своята история, обясни как е бил намерен в морето от един беден рибар от селището Норое, как е станал ученик на господин Малариус, а после доктор Швериенкруна го е отвел със себе си в Стокхолм, как са успели да узнаят, че Патрик О’Доноган може би знае разгадката на неговата участ, как разбрали, че той се намира на борда на кораба „Вега“, как отишли да го търсят, как се наложило да променят маршрута си, а след това да стигнат чак до остров Ляхов и оттам до нос Челюскин… Ерик разказа всичко това, сякаш за да се оправдае, задето го бяха превърнали в герой. Разказа го, защото се срамуваше, че го отрупват с похвали за нещо, което той смяташе за съвсем естествено и просто.
А докато той говореше, моливът на репортера Скирелиус бягаше по хартията със стенографска бързина. Датите, имената, най-малките подробности — всичко беше записано. С трепет на сърцето Скирелиус си представяше, че щеше да извлече от тази изповед не сто, а петстотин или шестстотин реда. И какви редове!… Един потресаващ разказ, почерпен от първоизточника, истински вълнуващ фейлетон!