Ако всичко това е вярно (о! какво не бих дал, за да се окаже наистина вярно!), аз Ви умолявам да не губите нито минута и да ми изпратите незабавно телеграма, за да ми го съобщите.
Защото в такъв случай, момчето ми — представете си нетърпението, тревогата и радостта ми — в такъв случай Вие сте моят внук, този, когото аз оплаквам от толкова години, този, когото смятах за изгубен навеки и когото моята дъщеря, моята нещастна дъщеря с разбито, уви! след преживяната на «Цинтия» драма сърце, зове все още и очаква да се завърне всеки ден — нейното единствено дете, усмивката, утехата, а след нещастието — скръбта на нейния вдовишки живот!… Да Ви открием, да Ви намерим жив и прославен, ще бъде твърде необикновено и огромно щастие за нас! Не смея дори да го повярвам, преди Вие сам да го потвърдите!… И все пак сега всичко ми се струва напълно вероятно!… Подробностите и датите съвпадат толкова точно!… Вашите черти и изразът на лицето Ви така отчетливо ми напомнят моя нещастен зет! При онзи единствен повод, когато случайността ни срещна, аз веднага изпитах необикновено дълбоко и силно предразположение към Вас!… Невъзможно е всичко това да е било само някаква случайност!
Само една дума, телеграфирайте ми незабавно само една-единствена дума!… Не знам как ще доживея до пристигането на телеграмата Ви! Дано тя ми даде така горещо очаквания отговор! Дано донесе на моята нещастна дъщеря и на мен самия щастието, което ще възнагради нашия почернен от мъка и сълзи живот!
Към писмото беше прибавен и един подпечатан документ, написан също от ръката на господин Дюриен, който Ерик зачете жадно:
„Аз бях френски консул в Нови Орлеан, когато единствената ми дъщеря Катерин се омъжи за един млад французин, Жорж Дюриен, наш далечен роднина и също като нас от бретонски произход. Жорж Дюриен беше минен инженер. Бе пристигнал в САЩ, за да се заеме с експлоатацията на наскоро открити там нефтени залежи и смяташе да остане на работа за няколко години. Посрещнат в моя дом както заслужаваше достоен за уважение човек, носещ същото като нашето име и син на мой скъп приятел от детските ми години, той скоро поиска ръката на дъщеря ми. Дадох му я с радост. Малко след тяхната женитба неочаквано ме назначиха консул в и тъй като сериозните му служебни задължения задържаха зет ми в Щатите, аз бях принуден да оставя дъщеря си там. Там именно тя роди дете, което кръстиха на моите собствени имена и на името на баща му, така че детето бе назовано ЕмилАнриЖорж.
Шест месеца по-късно зет ми загина при нещастен случай в една мина. Бедната ми дъщеря, останала вдовица на двайсет години, побърза да уреди всичките си сметки в чуждата страна и тръгна от Ню Йорк с кораба «Цинтия» към Хамбург, за да пристигне при мен по най-прекия път.
На 7 октомври 1858 година «Цинтия» претърпя корабокрушение на изток от Фарьорските острови. Още тогава обстоятелствата по тази катастрофа изглеждаха подозрителни и така и си останаха необяснени. В момента на нещастието, когато пасажерите бързали да се хвърлят един през друг в спасителните лодки, дъщеря ми привързала своя седеммесечен син, моя внук, за един спасителен пояс, който се изплъзнал, или бил блъснат от някого в морето и изчезнал, отнесен от бурята.
Дъщеря ми, обезумяла от тази ужасна гледка, понечила да скочи във вълните. Спасили я насила и я хвърлили в безсъзнание в една от спасителните лодки, в която седели трима други души. Тази лодка единствено се спасила от катастрофата. След четирийсет и девет часа лодката се приближила към брега на един от Фарьорските острови. Оттам именно, след едно убийствено изчакване от седем седмици, дъщеря ми пристигна при мен благодарение на преданите грижи на един моряк, който я беше спасил и ми я доведе. Този прекрасен човек, на име Джон Динмен, постъпи на служба при мен и умря по-късно в Мала Азия.
Ние не хранехме вече никаква надежда, че нещастното бебе е могло да се спаси след корабокрушението. И въпреки всичко аз продължавах да правя постъпки за откриването му във Фарьорските и в Шетландските острови и по норвежкия бряг на север от Берген. Мисълта, че спасителният пояс е бил отвлечен още по-нататък, изглеждаше недопустима. Чак след три години се отказах от безуспешното търсене, а това, че селището Норое бе останало извън обсега на нашите проверки, се дължеше на голямата му отдалеченост и на липсата на пряка връзка с морския бряг.
Когато окончателно изгубих всяка надежда, аз се посветих изцяло на дъщеря си, чието физическо и психическо здраве изискваше големи грижи. Успях да изискам да ме назначат в Ориента, търсех да я разсейвам чрез пътешествия и научни изследвания. Тя беше неотлъчният ми помощник във всяко начинание; и все пак аз никога не успях да я излекувам от непреодолимата й тъга. Най-после преди две години излязох в пенсия и се завърнахме във Франция. Сега живеем или в Париж, или в една стара къща, която притежавам във Вал Фере, в околностите на Брест.