Член 5. В случай че един от съдружниците собственици реши да продаде своята част, той трябва да даде предимство чрез официално предложение на своя съдружник, който ще има на разположение три пълни месеца, за да го приеме, и ще стане единствен собственик, като ще плати сумата от три процента от чистия годишен доход, изчислен при последния баланс.
Член 6. Единствено децата на всеки от двамата съдружници могат да наследят правата на своя родител. Ако покойният съдружник няма деца, или детето, или децата на покойния съдружник умрат, преди да са навършили двайсетгодишна възраст, цялата собственост минава в ръцете на останалия жив съдружник, като се изключат всички останали наследници на покойния.
Забележка: Настоящият член е продиктуван от различната народност на двамата съдружници и от процедурните усложнения, които могат да произтекат, ако не са предвидени.“
Такова е било съдържанието — продължи Дюриен — на договора, който моят бъдещ зет е подписал по време, когато въобще не е мислил още за женитба и когато никой, освен може би Ноа Джоунс, не е подозирал огромните печалби, които по-късно щяло да донесе разработването на находището „Вандалия“. По това време всичко било още в период на проучване и на подготовка. Явно американецът е разчитал, като преувеличава трудностите в началото, да накара своя съдружник да се отчая от предприятието и да се откаже от него срещу дребна сума изцяло в полза на Джоунс. Женитбата на Жорж с дъщеря ми, раждането на нашето скъпо момченце и очакваното убеждение каква огромна печалба ще донесе находището променили положението из един път. Вече не можело и дума да става Джоунс да си осигури срещу нищожно обезщетение предприятие с такова блестящо бъдеще; за да се осъществи Замисълът на Ноа Джоунс обаче, било достатъчно отначало Жорж, а след това и единственият му наследник да изчезнат от този свят. Така две години след женитбата му и шест месеца след раждането на моя внук Жорж бил открит мъртъв край една сонда, задушен според медицинското заключение от отровни газове. По това време аз вече не бях в Съединените американски щати, тъй като междувременно ме бяха назначили консул в ; наследствените въпроси на дъщеря ми бяха уредени от съдиЯизпълнител. Ноа Джоунс се показал благоразположен и подписал всички документи, осигуряващи наследството за детето на дъщеря ми. Условили се той да продължава да експлоатира съдружническото находище и да изплаща всеки шест месеца в Централната банка на Ню Йорк частта от чистата печалба на името на детето. Уви, не се наложило той да направи дори и първата вноска!… Моята дъщеря тръгнала с кораба „Цинтия“ да прекоси океана, за да дойде при мен. „Цинтия“ обаче потъна при съвсем подозрителни обстоятелства, така че застрахователната компания съумя да се освободи от всякаква отговорност и при корабокрушението единственият наследник на Жорж изчезна. Така Ноа Джоунс остана единствен собственик на нефтеното находище „Вандалия“, което оттогава насам му дава средно по сто и осемдесет хиляди долара годишен доход.
— Нима никога не се усъмнихте, че той е бил замесен в тези последвали едно подир друго нещастия? — попита Бредейорд.
— Разбира се, че подозирах, това беше съвсем естествено и подобно струпване на уж естествени нещастия, водещи все до една и съща цел, за жалост беше твърде прозрачно. Но как да обоснова своите съмнения и главното, как да ги докажа пред съда? Бях събрал за случая само твърде неясни сведения. От опит знаех колко малко може да се разчита на съда при уреждане на отношения между поданици на различни страни. Освен това аз трябваше да утешавам или най-малкото да се постарая да разсейвам дъщеря си, а един съдебен процес щеше само да съживи отново мъката й,пък и беше много вероятно хората да ме обвинят, че искам да уредя правата й от алчност. С една дума, реших да се примиря. Грешка ли направих? Трябва ли да съжалявам? Не вярвам, а и съм убеден, че нямаше да постигна нищо. Вижте само колко е трудно и днес дори, когато можем да обединим всички наши впечатления, всички факти, които са ни известни, да стигнем до определен извод!
— Но как да си обясним ролята на Патрик О’Доноган в цялата тази история? — намеси се доктор Швериенкруна.
— По този пункт, както и по много други, ние явно трябва да се примирим само с предположения; и все пак ми се струва, че едно от тях е твърде вероятно. А то е, че О’Доноган, юнга на борда на „Цинтия“, причислен към личната прислуга на капитана на кораба, е бил в постоянна връзка с пасажерите от първа класа, които винаги се хранят на масата на капитана. Следователно, той със сигурност е знаел името на дъщеря ми, знаел е, че тя е французойка, и много лесно е могъл да разбере коя е. Бил ли е той натоварен с някакво престъпно поръчение от Ноа Джоунс? Имал ли е пръст в толкова подозрителното корабокрушение на „Цинтия“, или само в падането на детето в морето — всичко това ние никога няма да узнаем със сигурност поради неговата смърт. Но каквото и да е, сигурно е, че той е знаел значението, което е имало „детето върху спасителния пояс“ за бившия съдружник на Жорж. Така той сигурно е решил да се възползува от това обстоятелство, след като знаем, че е бил голям пияница и мързеливец. Знаел ли е О’Доноган, че „детето върху спасителния пояс“ действително е било живо? Дали той сам не е помогнал да се спаси то, било, като го е извадил от вълните, за да го пусне по-късно във водите край Норое, било по някакъв друг начин? Това също е неизяснена още точка. При всички случаи обаче той сигурно е уверил Ноа Джоунс, че „детето върху спасителния пояс“ се е спасило при корабокрушението; сигурно се е похвалил, че знае в коя страна е било прибрано детето; няма съмнение също така, че той е дал да се разбере, че е взел мерки детето да узнае всичко това, в случай че се случи нещо с него, О’Доноган. Така Ноа Джоунс е бил задължен да му заплати мълчанието. Това е бил без съмнение източникът на редовните вноски, които ирландецът е намирал на свой влог при всяко свое пристигане в Ню Йорк!