Те потеглиха в много благоприятно време, тогава, когато пътят до Луната може да се вземе за едно денонощие.
Впрочем сега аз вече мога да се представя на читателя. Към тази история аз имам известно, макар и само косвено отношение. Аз съм оператор в радиолокационния пункт за наблюдение на космическите полети. Както знаете, сега на Земята има няколкостотин такива станции и аз работя в една от тях. Не бих казал, че това е някаква романтична работа. Седиш пред прибор, който напомня телевизор, и следиш как на черния екран бавно пълзи малка зелена точка. Това е електронното отражение на импулса на лунолета. Дежуриш и дремеш под звуците на телеграфните сигнали; би-би-би-би. От кораба автоматически значи се съобщава, че всичко е в ред.
Същото беше и тази нощ, когато Костя Круглов и Егор Шамрай се отправиха към Луната, за да уточнят оловно-урановото съотношение, за да потвърдят или отхвърлят теорията за присъединилите са планети.
Представете си сега моето състояние, когато сънливо наведен над масата, изведнъж усетих, че би-би-би-то се прекрати! Аз повдигнах глава, погледнах към екрана на локатора и не повярвах на очите си: дявол да го вземе — сънувах ли? Вместо една между Земята и Луната се движеха две ракети. На екрана на осцилоскопа две зелени точки бавно, но забележимо пълзяха към Луната с различни скорости.
В същото време телефонът на масата яростно затрещя…
Но да послушаме нашите пътешественици. Те могат по-добре да кажат какво именно бе станало.
… Това се случи малко след като лунолетът легна на пасивния участък на траекторията, три часа след старта. Като се позабавляваха със състоянието на безтежестност, към което, както твърдят очевидци, може да се привикне за 10 минути, Костя и Егор седнаха да закусват. Именно в този момент Костя каза:
— Да хапнем и да слагаме скафандрите.
— Скафандрите?! — учуди се Егор. — Защо ни са пък те?
— За всеки случай. В съответствие с инструкцията. Може пък и да потрябват.
— Не ви разбирам, другарю Круглов.
Костя дояде бутерброда2 си и обясни:
— Работата е в това, скъпи другарю Шамрай, че сега ние ще пресичаме участък от пространството, където, както казват учените, се мотаят най-различно количество всякакви метеори. Впрочем в това вие сам можете да се убедите. Погледнете на показанието на пизоелектрическия брояч за твърди космически частици. Погледнете: сега количеството на частиците с тегло една стотна от милиграма, които падат върху кораба, достига десет частици в секунда. А стрелката се движи нагоре. Ето те са вече дванадесет, петнадесет…
— Да, но такива частици не могат да пробият обикновена консервена кутия, да не говорим за обшивката на кораба.
— Това е вярно — потвърди Костя. — Но възможно е да срещнем и по-големи частици, тежки до няколко килограма.
— Вероятността за такива срещи е почти равна на нула.
— Да, но точно заради това „почти“, ще трябва да наденем скафандрите — безапелационно заяви командирът на кораба и подплава към малкия шкаф в стената на кабината.
Помагайки на Егор да се намъкне в многослойното облекло от пластическа сплав, Костя му обясняваше:
— Ето тук на гърдите ви е пултът за управление. Тази ръчка регулира вътрешното налягане. Това е отоплението, това — кислородът, това — ракетката…
— Каква ракетка? — учуди се Егор.
— В случай че ви притрябва да правите някакви движения, там… — каза Костя и лукаво кимна настрани.
Те облякоха скафандрите, включиха кислорода и налягането. Костя отиде до приборната дъска, а Егор реши да подремне. Според инструкцията трябваше да останат облечени така два часа. И ето че тогава, когато тези два часа почти изтичаха, нещо каза — „пра-а-а-с!“
Впрочем това стана без никакво „прас!“ Просто Егор се събуди, защото нещо силно го разтърси. Отворил очи, той за свое изумление вместо кабината видя Слънцето, Земята и Луната и между тях черно небе, осеяно с милиарди немигащи звезди. Той обърна глава и видя вляво от себе си неподвижна сияеща в лъчите на Слънцето маса, напомняща на лунолет в разрез, а по-нататък втори, почти също такъв къс от лунолета.
Ракетата се бе разцепила на две половини като разсъхнала раковина!
Втората половина на кораба доста бързо се отдалечаваше, докато първата стоеше почти неподвижно до него. „Гледай ти номер“ — помисли Егор и инстинктивно направи крачка към своята половина. Но краката му безсмислено се махаха в празнотата. Като усети, че не може да се управлява, Егор почувствува, че го побиват тръпки. Той забеляза, че втората половина на кораба, където може би остана Костя, блестеше като едва забележима звездичка. Луната неподвижно висеше над главата му. Земята бе наляво. Слънцето — право пред очите му. Всичко бе застинало в този огромен океан на пространството. Всяко движение сякаш бе изчезнало.