За себе си Егор отбеляза, че да увиснеш в мировото3 пространство, собствено казано, не е толкова страшно. Работата е там, че тук няма нито горе, нито надолу. Всички направления бяха еднакви и както той се изрази, нямаше накъде да пада. В действителност той, разбира се, летеше нанякъде, но не го усещаше. По отношение на Земята неговата скорост се равняваше на около 11 километра в секунда.
От тази мисъл силно го заболя под лъжичката му и той с тъга погледна къса от лунния кораб, който неподвижно, сякаш поставен върху невидим постамент, стоеше на десетина крачки от него.
Още един път Егор се опита да го приближи. Но безуспешно. Скоро започна да му се струва, че той като че се отдалечава. Мисълта, че може да остане сам в тази бездънна и безкрайна вселена, го измъчваше. И тогава той си спомни за ракетката, с помощта на която може да се извършват някакви движения.
Първата му мисъл беше да догони Костя. Но той веднага се отказа от нея, защото бе вече загубил от погледа си втората половина от кораба.
Той натисна пусковата ръчка на гърдите си. Нещо зашумя на гърба му и той мигновено се вдигна над обломката от лунолета и започна бързо да се отдалечава нагоре. Той престана да натиска ръчката, но движението по инерция продължаваше. „Дявол да го вземе, та сега аз няма никога да спра и непрекъснато ще се отдалечавам от моето парче. Как ли се управлява тази проклета ракета?“ — помисли Егор.
Едва сега Егор забеляза, че в скафандъра, точно срещу мястото, където се закрепя глобусът за главата, е поставена табелка, върху която светеха зелени букви: „Запас от кислород за 12 часа. Отопление — 12 часа. Ракетката има еквивалентен импулс 200 килограмометра. Управление на движението — по-посока на изправената дясна ръка.“
Като прочете тази инструкция, Егор отново натисна с лявата си ръка ръчката на ракетката и протегна дясната си ръка към страната на отдалечаващото се от него парче на кораба. За свое голямо удоволствие той бързо започна да го приближава.
Няколко минути той седеше на пода на това, което по-рано се наричаше кабина на лунолета. Учуди го, че корабът се беше разцепил по твърде правилни линии. Ракетопланът сякаш бе разрязан с трион и само на височина около двадесет сантиметра от пода зееше безформена дупка, направена от метеора. Като бутна ръка в този отвор, Егор внимателно седна на края на пода и провеси крака в празнината.
В същото време на Земята ставаше следното:
Както вече казах, в момента, в който забелязах на екрана на осцилоскопа вместо една две ракети, телефонът на масата ми зазвъня. Аз вдигнах слушалката и веднага чух високия глас на моя шеф, началника на първия лунен път другаря Николай Андреич Драгин.
— Какво виждате на екрана?! — закрещя той така, че ушите ми звъннаха.
— Две ракети — отвърнах аз, макар че още не вярвах на очите си.
— Удвоете мощността на излъчване на локатора. Преминете на сантиметрови вълни. Включете блока за автоматически запис на скоростта и отдалечението на двете тела. За локационните данни следете непрестанно. Ще работите в трикоординатна група съвместно с Камчатската и Източносибирската станции. След няколко минути ще трябва да изпратите по вълна хиляда и двеста — хиляда и двеста и десет мегахерца на аварийния скоростен лунолет ЛАС–11. Чакайте по-нататъшните ми нареждания!
Направих всичко, което той заповяда. Зелените отражения станаха по-ярки. Какво се бе случило там?
По това време телефонът отново зазвъня. Камчатка викаше моята станция.
— Предайте координатите, скоростта и ускорението на двете парчета в Симеиз. Елементите на траекторията и информацията ще се обработят там. Работата ще се дублира в Индонезийския космонавигационен център!
— Какво значи всичко това? — побързах да попитам колегата от Камчатка.
— Как, не знаете ли? Лунолетът се е блъснал с метеор и се е разцепил на две.
— А хората, какво е станало с хората? — завиках аз.
Отговор не последва.
Аз включих към радиорелейната линия Москва — Симеиз всички наши измервателни прибори. Когато от симеизкия изчислителен център спокоен женски глас ми съобщи, че те получават данните от наблюдението задоволително, аз спрях пред екрана с приборите, стиснах глава с ръцете си и мислено се опитвах да си представя какво е станало там. В същото време в операторската стая се втурна самият Драгин.
— Пригответе се за ретланслация. Сега излита „ЛАС–11“.