Хуан се срина сред разбития от Линк цимент и се приземи солидно на краката си на площадка на стълбище. Нищо не се виждаше в гъстия прах и Кабрило се втурна сляпо надолу по стълбите с надеждата, че Линк не е пътя му. Парче цимент с размера на главата му го удари по рамото и той изгуби равновесие. Търколи се по няколкото последни стъпала и се просна замаян на площадката. Силна ръка сграбчи ризата му и го вкара в малко антре, за да го предпази от лавината падащи камъни.
— Благодаря — каза Хуан, когато Линк му помогна да се изправи.
Лицата и дрехите на двамата мъже бяха посивели от праха. Дървеното скеле, което поддържаше бетонната плоча, се предаде напълно и тонове цимент и разбито дърво паднаха на стълбището и запълниха входа към антрето с боклуци. Тъмнината беше непрогледна.
Линк извади фенерче от раницата си. Лъчът беше ярък, но разкри само облаци прах.
— Напомня ли ти за нещо? — ухили се Линк мрачно.
— Също като в Цюрих, откъдето измъкнахме онзи банкер преди известно време — отговори Хуан и се закашля.
— Какво мислиш за комитета по посрещането?
— Чувствам се като идиот, задето си мислех, че ще е толкова лесно.
— Амин, братко.
Линк насочи лъча към запушената врата. Някои от циментовите блокове сигурно тежаха по половин тон или повече.
— Ще са ни нужни няколко часа, за да изкопаем проход.
— Веднага щом отворим и малка дупка, ще ни застрелят — отвърна Хуан, като пъхна пистолета в колана на панталона си. — Имат повече муниции от нас, а вероятно са и доста повече на брой. Не ми се иска да попаднем в засада.
— Да ги изчакаме да си тръгнат?
— Няма да стане. Имаме няколко протеинови закуски и манерка с вода. А те могат да висят тук безкрайно.
Хуан затърси сателитния си телефон.
— Тогава да извикаме на помощ кавалерията. Еди може да изпрати отряд тук за по-малко от четиридесет и осем часа.
— Нямам сигнал — каза Кабрило и изключи телефона, за да запази батерията.
— Добре, отхвърли всичките ми предложения. Каква идея имаш?
Хуан взе фенера от ръката му и го насочи към ниския тунел, прокопан в земята преди десетилетия.
— Да видим накъде води.
— Какво ще стане, ако дойдат след нас?
— Да се надяваме, че ще можем да им устроим засада.
— Защо тогава не ги изчакаме тук?
— Ако аз ръководех екипа им, щях да метна няколко гранати тук, преди да изпратя хората си. Ще ни направят на кайма, без да изстрелят и един куршум. Ако се измъкнем от гранатите, в тунела пък ще сме прекалено изложени на огън. Трябва да намерим по-добра защитна позиция. Хубавото е, че ако си направят труда да се втурнат след нас, това означава, че от проклетото място има и друг изход.
Линк обмисли възможностите им и с широк размах на ръката си посочи, че трябва да тръгнат в подземния тунел. Едната стена на тунела беше от дълга каменна плоча, а другата носеше следи от работа с инструменти. Двамата мъже можеха да вървят един до друг, а таванът бе висок поне три метра.
— Това е естествена пукнатина, която японците са разширили по време на окупацията — отбеляза Кабрило, докато оглеждаше камъка.
— Най-вероятно се е получила при земетресение — добави Линк. — Построили са фабриката там, където дупката е стигнала до повърхността.
Хуан посочи тъмните петна по каменния под. Очевидно бяха останали от големи количества кръв.
— Разстрел — каза той.
— И жертвата не е била само една.
Кабрило отмести лъча от противната гледка. Устата му беше свита в тънка мрачна линия.
Температурата спадна, а влажността се увеличи, когато слязоха по-дълбоко в земята. Хуан потръпна, но не толкова от спадналата температура, колкото от мисълта за ужасите, които бяха ставали тук. Тунелът не беше прав. Приличаше на тирбушон и завиваше под ъгъл надолу. След двадесет и пет минути и, повече от три километра подът на пещерата се изравни и откриха първата стая. Входът беше отчасти блокиран от свлачище, а таванът на тунела представляваше напукана каменна мрежа, готова да се срине всеки момент. Стаята беше кръгла с висок пет метра таван. В нея нямаше нищо освен болтове по стените, на които навремето са били окачени жици за електричеството.
— Администрацията? — зачуди се Линк.
— Има логика. Това помещение е най-близо до повърхността.
Видяха още две малки странични пещери. После откриха четвъртата, в която японците бяха оставили различни неща. В помещението имаше дузина железни легла, хванати с болтове за пода, и няколко метални шкафа до едната стена. Хуан отвори чекмеджетата, а Линк огледа леглата.