— Да.
— Ще направим кислородна свещ. Докато ме няма, искам да изстържеш железни стърготини от релсите. Когато смесиш двете неща и ги възпламениш, реакцията произвежда железен окис, натриев хлорид и чист кислород. Ще проплувам половината тунел и ще намеря място, където да направя реакцията. Кислородът ще отмести водата и ще имаме мехур, където можем да дишаме.
— Други вуду уроци от даскала по химия?
— Всъщност научих това от Макс. На борда на „Орегон“ имаме кислородни генератори за случаи на пожар или излагане на химикали. Той ми обясни как работи системата.
Хуан не можеше да се придвижи без фенера, затова остави Линк до релсите и тръгна обратно към тунела. Бяха му нужни четиридесет минути, за да мине през полусринатия тунел, да стигне до медицинското помещение и да се върне в морската пещера. В това време Линк бе успял да изстърже предостатъчно количество железни стърготини от старите релси.
Работейки на отслабващия лъч от фенера, Кабрило смеси химикалите в една от празните бутилки от вино и нави остатъка от изолирбанда около гърлото й. Линк разглоби детонатора, за да намали заряда. Когато свършиха, Хуан вкара детонатора в шишето и прибра пригодения кислороден генератор в найлонов плик.
— Руб Голдберг щеше да се гордее с това — пошегува се Линк.
Кабрило свали кубинките и панталона си в края на кея и метна ризата си настрани.
— Ще се върна след пет минути — каза той и се потопи в топлата вода.
Морето около него посивя от праха по кожата му. Той заплува към мястото, където смятаха, че има изход, хванал в ръка плика и фенера.
Остави плика на повърхността и се гмурна. Светлината на водоустойчивия фенер обагри водата в тюркоазено. Очите го засмъдяха от солената вода, но бе привикнал на тази болка през годините и не й обърна внимание. Отначало видя само остри камъни, обраснали с миди и водорасли, но когато се спусна на пет метра дълбочина, пред него се разкри широк тунел, в който лесно можеше да се побере подводница. Загаси фенера и видя лекия отблясък от слънчева светлина с периферното си зрение.
Върна се на повърхността и стисна плика. Започна да си поема дълбоко въздух. Изпълваше дробовете си докрай, за да изхвърли колкото се може повече въглероден двуокис от тялото си. Когато започваше да се замайва, изскачаше от водата, за да си поеме още по-дълбоко дъх, после се гмурваше обратно. Последва лъча надолу и влезе в тунела. Броеше секундите наум, докато плуваше. Стигна до минута и забеляза, че слънчевата светлина определено бе по-ярка. Продължи напред. След минута и тридесет секунди насочи лъча към тавана. Три метра по-напред в камъните имаше празно пространство, дълбоко само около тридесет сантиметра и широко метър и петдесет.
В плика имаше достатъчно въздух, за да се задържи до тавана. Хуан зарови в него за детонатора и го активира. Завъртя се и заплува назад, като поддържаше същата равномерна скорост, с която бе навлязъл в тунела. Беше под водата в продължение на три минути, когато стигна до входа на тунела и се отправи към повърхността. Изскочи като делфин, като издиша въздуха от дробовете си шумно.
— Добре ли си? — извика Линк.
— Може да се наложи да откажа пурите, но съм добре.
— Идвам.
Хуан чу как приятелят му се гмурна. След миг беше до него, преметнал кубинките им през рамо и вързал дрехите им около кръста си.
— Опаковах мобифона ти с презервативи — каза Линк. — В джоба на панталона ти е.
— Благодаря. Съвсем забравих за него.
— Затова ще ми увеличиш заплатата, когато се върнем на борда на „Орегон“ — ухили се Линк, после заговори сериозно. — В случай че смахнатият ти опит не свърши работа и не се получи кислороден джоб, продължаваме ли напред?
Разстоянието беше прекалено голямо дори за най-добрите плувци. Хуан знаеше, че с отговора си произнасяше смъртната им присъда.
— Това е планът.
Детонаторът беше прекалено отдалечен и малък, за да усетят взрива във водата, затова Хуан изчака десет минути преди да попита Линк дали е готов.
Гмурнаха се заедно в тунела. По някаква необяснима причина той изглеждаше заплашителен. Хуан си помисли, че приличаше на гигантска уста, която искаше да го погълне. Лъчът отслабваше бързо, затова загаси фенера. След минута и половина го светна отново и започна да търси кислородния джоб. Таванът на тунела беше от гладки камъни. Дъното на мехура трябваше да проблясва в сребристо, но лъчът не разкри друго освен черни камъни. Хуан затърси по-бавно. Отпусна си една секунда, за да реши дали да забързат напред в отчаян, но безнадежден спринт към изхода, или да продължат да търсят мехура. Завъртя лъча наоколо и осъзна, че се бяха отклонили вдясно. Сви наляво, последван от Линк, но не видя мехура.