Бяха споменали предавател. Щяха да координират пускането на вируса чрез предаване на някакъв активиращ код. Макс веднага видя пропуска. Въздушно предаване, дори на къси вълни, не можеше да обхване целия свят. Факторите, които можеха да предизвикат смущения в сигнала, бяха прекалено много — от климатичните условия до активността на слънцето. Не, не става дума за къси вълни, помисли си той.
Спомни си тунела в подземието и намотките от дебели медни жици, както и огромните генератори, които „Отговорните“ бяха инсталирали.
— Шибана антена за ИНЧ — прошепна той и в същия миг осъзна как щеше да предупреди Хуан.
Изчака Ковач да проведе теста, после се вмъкна в помещението, което бе сметнал за зала за комуникации. Нужни му бяха двадесет вбесяващи минути, за да разбере как да използва предавателя. Настрои честотата и изпрати съобщението си.
„ОРЕГОН. ТУК Е МАКС. ВИРУСНА АТАКА НА ПЕТДЕСЕТ ПЪТНИЧЕСКИ КОРАБА. НЕ УБИЙСТВО, А ПО-ЛОШО. ИНЧ Е КЛЮЧЪТ. УНИЩОЖЕТЕ ГО С ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ ДО 72 ЧАСА.“
Ужасно му се искаше да добави местоположението на предавателя, но нямаше представа къде се намира. Просто трябваше да вярва, че Хали щеше да успее да го открие по източника на сигнала. Освен това нарочно бе използвал думите „ядрено оръжие“, защото знаеше, че бункерът е непревземаем и можеше само да се надява, че Хуан щеше да намери начин да го унищожи.
Върна се в скривалището си в гардероба, след като си взе няколко шоколада и бира от минибара в стаята. Беше сигурен, че тъй като денят на атаката наближава, Северънс щеше да накара Ковач да разположи пазачи близо до изхода. Значи не можеше да се измъкне оттам. Не възнамеряваше да се жертва и разполагаше с по-малко от три дни, за да намери друг изход.
Том Северънс седеше в кабинета си и разговаряше с Лайдъл Купър, когато някой почука. Той вдигна глава и бързо свали очилата, които напоследък бе принуден да използва. На вратата стоеше Зелимир Ковач. Сърбинът изглеждаше необичайно мрачен. Каквото и да бе станало, очевидно бе лошо.
— Какво има? — попита Северънс.
— Току-що съобщиха по новините. Смъртен случай на пътнически параход в Истанбул. Зак Реймънд, един от хората ни на „Златно небе“.
— Той беше начело на отряда ни на борда, нали?
— Да, сър.
— Знаем ли подробности?
— Паднал от балкона на корабния атриум и загинал намясто.
— Значи е било инцидент?
— Така твърдят в новините, но аз не вярвам. Прекалено голямо съвпадение е лидерът на групата ни да умре.
— Да не би да мислиш, че е бил убит от хората, които организираха отвличането на Кайл Хенли? — саркастично попита Северънс. — Не ставай смешен. Никой не би могъл да направи връзката.
— Има и друго. Тъкмо се чух с екипа ни на Филипините. Казаха, че двама мъже пристигнали в изоставената фабрика и открили старите японски катакомби. Двамата натрапници загинали вътре след експлозия, но самият факт, че са били там, ме притеснява.
Северънс сключи пръсти под елегантната си брадичка, оформена от скъп пластичен хирург.
— Ако някой се е заинтересувал от нас, е научил за клиниката ни във Филипините. Не знам как са разбрали за японските тунели. Явно са се поровили повече. Но това е без значение, тъй като са мъртви, а зад нас не остана нищо, което да ни уличи в престъпление.
— Това не ми харесва, Том — намеси се Купър. — Прекалено много е заложено на карта, за да рискуваме да ни разкрият, а аз не вярвам в съвпадения. Можех да не мисля за заплахи към операцията ни, ако имахме предвид само отвличането на Кайл Хенли. Но сега има два отделни инцидента: проникването във Филипините и смъртта на Зак Реймънд. Някой е по петите ни.
— Ако беше така, досега ФБР щеше да е атакувало имението ни в Калифорния и да е притиснало правителството в Атина да направи същото в Гърция.
Основателят на „Отговорните“ не можа да обори аргумента.
— Ами ако става дума за организацията, която Хенли нае за връщането на сина си? — предположи Ковач. — Може още да действат според първоначалните инструкции и да изпробват защитата ни, опитвайки се да намерят начин да спасят и момчето, и бащата.
Купър подскочи.
— Звучи напълно логично.
— Значи не мислиш, че знаят за плана ни? — попита Северънс.
— Вероятно не — отговори Ковач. — Но ако са имали време да разпитат Зак Реймънд, ФБР вече може да планира нападението, което Том спомена.
— Имаш ли идеи?
— Да, сър. Трябва да се кача на „Златно небе“, за да се уверя, че вирусът не е открит. Ако е станало така и са го предали на властите, те ще имат предимство пред нас и могат да открият лек за заболяването още преди хората да започнат да проявяват симптоми. Освен това бих предложил да предизвикаме пълно комуникационно затъмнение на кораба — без достъп до интернет, без телефонна и радиовръзка с брега. По този начин враговете на борда няма да могат да се свържат с шефовете си.