Ерик имаше навика да не долавя нотките на сарказъм.
— Да се снабдим с две хиляди тона заряд, няма да е по-лесно — отвърна Хуан и незабавно съжали за резкия си тон. — Извинявай.
Обикновено се стремеше да не си изкарва яда върху хората.
— Нападение в командоски стил изглежда единствения начин — обади се Еди, като пристъпи напред. — Можем да се спуснем на плажа в южния край на острова или да се опитаме да изкатерим някоя скала.
— Статистически шансът за успех е нула — отговори Ерик. — Логиката навежда на мисълта, че входът към бункера е здраво охраняван и лесно може да бъде запечатан. При първия намек за атака външните врати ще се спуснат, а в бункера ще издигнат последователни барикади.
— Значи ще намерим задна вратичка — предложи Хуан. — Трябва да има смукатели за вентилационната система, както и вентилатори за изгорелите газове от електростанцията.
— Смятам, че и двете са под ключ — каза Ерик и кимна на Хали, който върна първата снимка на екрана. — Вижте внимателно мястото на пътя, където работят.
Хали увеличи сектора, където застилаха асфалт. Точно пред машината грейдери оглаждаха пътя, а малко по-далеч багерите насилваха пръст в дълбок окоп.
— Копали са под пътя, за да заровят вентилационните тръби, а после са ги покрили с асфалт. Трябва да предположим, че смукателите и вентилационните тръби са охранявани отлично и в случай на нападение бункерът ще бъде запечатан. Можем да стигнем до тръбите, но след като влезем вътре, оставаме в капан.
Хуан погледна Еди, за да чуе мнението му за мрачната прогноза на Стоун. Сенг каза:
— Една грешка и ще се превърнем в мишени на стрелбище. А дори да проникнем вътре, ще се наложи да режем тръбите с горелки, без да знаем кой и какво ни чака.
— Добре, дай ми друга идея — каза Хуан.
— Съжалявам, председателю, но Ерик е прав. Без да знаем разположението на бункера, къде са охранителните системи, броя на пазачите и около сто други неща, не можем да влезем вътре.
— Преди две седмици откраднахме чифт ракетни торпеда от шибаната иранска армия. Трябва да има начин да измъкнем Макс оттам.
— Съжалявам за това, което ще кажа — започна Ерик с колеблив, но решителен глас, — но трябва да се съсредоточим върху унищожаването на предавателя, а не върху спасяването на Макс. Ако атаката на „Отговорните“ ще бъде осъществена чрез сигнал от ИНЧ, изпратен към пътнически параходи по целия свят, предотвратяването на това безумие трябва да е основната ни грижа.
Настъпи дълга тягостна тишина.
— Имаш ли предложение? — накрая попита Хуан.
— Всъщност да, сър. Нарича се „Юмрука на Сталин“.
Кодовото име накара Хуан да подскочи.
— Откъде знаеш за него?
— Четох преписа на разговора между Иван Кериков и Ал Асим.
Преписите се намираха в компютъра на Хуан, но той не бе имал време да ги прегледа, камо ли да ги прочете внимателно. Бездруго това си беше работа на ЦРУ. Те бяха наети само да подслушват, а не да анализират информацията.
— Кериков спомена, че имал достъп до нещо, наречено „Юмрука на Сталин“. Порових се малко. Запознат ли си с това чудо?
— Защо смяташ, че ще сработи? — ухилено попита Хуан.
— Момчета, имате ли нещо против да ни обясните за какво става дума? — извика Линк.
Ерик затрака по компютъра и им показа художествена рисунка на сателит, какъвто не бяха виждали досега: дълъг цилиндър, около който имаше пет метални кутии, дълги над десет метра. И без сърпа и чука беше ясно, че изделието е руско. Самата рисунка бе в типичния съветски стил, едновременно помпозен и аматьорски.
Ерик заговори:
— Истинското му име било „Октомврийско небе“, но всички го знаели с прякора „Юмрука на Сталин“. Изпратен е в орбита през 1989 година, един от най-топлите периоди на Студената война, в пряко нарушение на около десетина договора.
— Всичко това е чудесно — изсумтя Линк. — Но какво, по дяволите, е?
— „Юмрука на Сталин“ е ОБР, орбитална балистична ракета. Оръжие. Нашите военни също са си поиграли с тази идея, като я наричали „Жезъла на Господ“. Теорията е невероятно проста. В онези тръби има волфрамови прътове, тежащи по деветстотин килограма всеки. Летят с орбитална скорост от тридесет хиляди километра в час, умножена по масата им, и нанасят удар с кинетичната енергия на атомна бомба. Но няма радиоактивен прах, а времето на защитната реакция е намалено наполовина, защото при нея няма издигане както при обикновените балистични ракети. Можеш да видиш пламтящ предмет в небето за миг и това е. Няма предупреждение, нито начин да избягаш.
— Съветското правителство го е разработило като оръжие за първоначална атака. Идеята била да ударят няколко големи града на Запад, разположени по същата надлъжна ос, като симулират метеоритен дъжд. Няма радиоактивно разпадане, а волфрамът се изпарява при удара, така че никой не би могъл да докаже какво се е случило. Дори възложили на астрономите да подготвят фалшифицирани снимки на метеорите непосредствено преди навлизането в атмосферата. Докато противникът се съвземе от загубата, руснаците смятали да минат границата и да завладеят Европа.