Скай бе отказал достъп на следващия гост, за да даде възможност на Хуан и Троно да натъпчат терориста в огромната кофа за боклук. Кабрило замени часовника си с елегантното „Мовадо“ на арабина и нахлузи помпозния му пръстен на пръста си.
— Трябва да приключа с Кериков, преди Асим да се съвземе — каза той, като се погледна в огледалото. — Оставете го някъде, където няма да бъде намерен през следващите няколко часа, и се върнете на „Орегон“ с Джулия.
— До рампата за доставки има килер. По това време никой няма да го използва — каза Майк, като метна парцала в кофата.
— Добре, момчета, ще се видим по-късно. Хуан тръгна към масата за шмен-дефер.
— Добре ли си, приятелю? — попита руснакът на английски, единствения език, който и двамата с арабина говореха.
— Малък стомашен проблем. Нищо тревожно.
Кабрило бе слушал внимателно записите от разговорите между двамата мъже и знаеше отлично как си говореха. Търговецът на оръжия въобще не се усъмни във вида му. Маскировката вършеше отлична работа.
Играха още четиридесет и пет минути. Хуан се държеше сякаш състоянието му се влошава и това се отразява на играта му. Заложи глупаво и петдесетте хиляди долара на арабина намаляха наполовина.
— Съжалявам, Иван — извини се той, притиснал ръка към корема си. — Трябва да се върна на яхтата.
— Имаш ли нужда от лекар?
— Не мисля, че е толкова сериозно. Просто искам да полегна.
Хуан отказа следващата ръка и се надигна, залитайки.
— Продължавай си играта, моля те.
Беше рисковано да му предложи подобно нещо, но арабинът със сигурност би го направил. Кериков се замисли за момент. Беше спечелил тридесет хиляди долара и не му се искаше да напусне печелившата маса. От друга страна, Ал Асим вероятно щеше да стане най-добрият му клиент.
— Спечелих достатъчно пари за една вечер — каза той, като се изправи.
Върнаха чиповете в сметката си за следващата вечер и тръгнаха през богато украсения атриум. Кериков се обади на шофьора си и нареди лимузината да ги чака пред сградата. Шофьорът спря пред входа, но остана зад волана. Телохранителят на Кериков изскочи от предната седалка и им отвори вратата. Беше около десет сантиметра по-висок от Кабрило и имаше тъмни очи, които гледаха подозрително. Мъжът огледа тълпата и после прикова мрачен поглед в Хуан.
Друг човек инстинктивно би отместил очи настрани и телохранителят би разбрал, че нещо не е наред. Но Хуан бе усъвършенствал способността да игнорира инстинктите си. Вместо да сведе очи, той отвърна на мрачния поглед и попита:
— Проблем ли има?
Изражението на телохранителя се смекчи.
— Не — кротко отговори той.
Кабрило влезе в колата и вратата се затвори след него. Пътят до пристанището бе съвсем кратък. Хуан продължи да се прави на затормозен от стомашни проблеми, за да не му се налага да говори с руснака.
Личната моторница на Кериков ги чакаше на пристанището, за да ги отведе до яхтата. Телохранителят скочи от колата и им отвори задната врата.
— Добре че не пръснахме пари по жени тази вечер — отбеляза Кериков, когато излязоха от лимузината.
— В момента дори не мога да погледна жена — отговори Хуан. — Всъщност почти изпитвам ужас от пътуването до яхтата.
Руснакът сложи месеста ръка на рамото му.
— Разстоянието е съвсем малко, а водата е гладка като огледало. Няма да имаш проблеми.
Телохранителят запали двигателя на моторницата, а шофьорът развърза въжетата. След пет минути стигнаха до „Матрьошка“, където бе спусната тикова платформа. Стълбите водеха към главната палуба на огромната яхта.
— Предполагам, че отиваш направо в каютата си — каза Кериков, когато се качиха на борда.
Телохранителят остана долу, за да обезопаси моторницата. Един прислужник ги чакаше на стълбите. Хуан видя още двама пазачи. Единият стоеше на палубата зад мостика, а другият патрулираше близо до басейна. Хората му бяха преценили, че за поддържането и управлението на яхтата са нужни поне осемнадесет души и десетина охранители.
— Всъщност — отговори Хуан — бих искал да поговорим в кабинета ти.
— Нищо от особена важност, надявам се — каза Кериков, който знаеше, че лесно можеха да ги подслушват, когато се намираха толкова близо до брега.
— Не, не — бързо отвърна Кабрило. — Просто тази вечер се сетих нещо.
Кериков го поведе през луксозната яхта. Минаха покрай трапезария за двадесет души и кинозала за два пъти повече. Бившият комунистически шпионин определено харесваше екстрите на капитализма.