— Получи онова, което искаше.
— Няма да те убия — обясни Хуан, като извади една от спринцовките. — Ще те упоя със същото лекарство, което дадох на Ал Асим. Ще поспиш няколко часа и нищо повече.
— Мразя инжекции. Предпочитам да ме халосаш по главата.
Хуан го фрасна с пистолета и руснакът се срина на пода.
— Както искаш — каза Кабрило, но все пак му заби инжекцията.
Външната стена на кабинета на Кериков бе от подсилено стъкло, което се издигаше над корпуса в плитка арка. Хуан отвори един от прозорците и надникна навън. На парапета над него нямаше никого. Той свали смокинга, ризата и подплънките. Под тях носеше прилепнала по тялото черна фланелка с дълги ръкави. Натъпка чантата под нея, метна пистолета на Кериков през прозореца, срита обувките си и се гмурна във водата.
Ако се движеше тихо и не вдигаше глава, за да не видят лицето му, черната перука се сливаше с мастилените води на Средиземно море. Той заплува към мястото, откъдето висеше веригата на котвата. Гмурна се под повърхността и заслиза по веригата към мястото, където Еди и Франклин бяха закачили водолазната му екипировка. Навлече я и погледна луминесцентния компас, който му бяха оставили. „Орегон“ се намираше само на километър и половина от него, а благодарение на прилива придвижването му щеше да е още по-бързо. Докато плуваше, той се зарече наум, че това не беше последната му среща с Иван Кериков. По време на следващата руснакът нямаше да се отърве толкова лесно.
32.
За Марк и Линда не беше трудно да скрият факта, че не разполагат със собствена каюта. Купиха си дрехи и тоалетни принадлежности от магазините на кораба и се къпеха в съблекалните на фитнес клуба. Спяха на смени на шезлонгите на палубата през деня и прекарваха нощите в казиното. Благодарение на фотографската си памет Мърфи броеше картите като истински експерт и превърна четиристотинте долара, които си бяха донесли, в солидна сума. Ако искаше, можеше да натрупа цяло състояние, но трябваше да запазят анонимността си, затова се въздържа.
Всичко това се промени на втория ден. За другите пътници затварянето на залата, където се осъществяваха връзките с брега, бе най-вече неудобство. Няколко бизнесмени възнегодуваха, но останалите дори не забелязаха или не им пукаше. Марк и Линда обаче веднага загряха какво става. Имаше и други, почти невидими знаци. Забелязаха повече членове на екипажа да се мотаят по палубите, уж по работа, но всъщност през повечето време наблюдаваха пътниците. Никой още не бе започнал да разпитва за ключовете за каютите, но Линда и Мърф бяха сигурни, че е само въпрос на време. Очевидно беше се разнесъл слух, че на кораба има нелегални пътници, и параходната компания бе решила твърдо да ги открие. А още по-тревожни бяха кихавиците. На сутринта на втория им ден на кораба голям брой пътници и членове на екипажа кихаха неудържимо и се оплакваха от хрема. Линда и Марк се заслушаха в разговорите около басейна и в трапезарията и научиха, че всички се чувствали добре предишната вечер. Заразените били в нощния бюфет и тамошният персонал и готвачите също били болни.
— Сигурно е проба — отсъди Марк.
— Откъде си толкова сигурен?
Тъкмо привършваха закуската си в закътано ъгълче в огромната трапезария.
— По две причини. Повечето зарази по корабите са стомашни. А това прилича на риновирус. Второ, ако това беше главната атака, всички вече щяхме да сме мъртви.
— Какво мислиш, че трябва да направим?
Макар да се славеше с легендарен апетит, Линда едва бе докоснала закуската си.
— Не се ръкувай с никого, не пипай парапетите и най-важното — не си пипай очите. Това е любимият начин на вирусите да проникнат в тялото. Ще си мием ръцете на всеки половин час, а ако нарушим някое от правилата — незабавно. И ще открием как, по дяволите, ще пуснат смъртоносния вирус, с който избиха пътниците на „Златна зора“.
— Дали не се прецакахме, като останахме на кораба? — попита Линда, избърса устата си и остави салфетката на масата.
— Не, защото ще разберем как пускат вируса, преди да нападнат за втори път.
— Помисли разумно. Проверихме водопровода, въздушната система, климатиците и дори машините за лед. Защо смяташ, че ще успеем да открием нещо?
— Всеки път, когато зачеркнем поредното място от списъка, шансовете ни се увеличават — отговори Марк. — Питала ли си се някога защо, когато загубиш нещо, винаги го намираш на последното място, където погледнеш?
— Защо?
— Защото спираш да го търсиш, след като го намериш. Следователно търсеното винаги е на последното място, което претърсиш.