Самолетът се залюля за миг опасно на две колела, после пилотът го уравновеси. Изминаха петте километра до хангара, където бе приютен друг реактивен самолет. Над вратата на хангара бе изписано името на отдавна несъществуваща авиолиния. Двигателите заглъхнаха и пилотът излезе от кабината.
— Съжалявам, господин Стоун, но не можем да влезем в хангара заради пясъчната буря. Но не се тревожете, до довечера ще затихне.
Ерик вече бе прегледал няколко метеорологични сайта в интернет и знаеше с точност до минута кога студеният фронт ще се оттегли. До полунощ нямаше да има дори лек ветрец. Той затвори лаптопа и грабна багажа си, вехт военен сак, който го придружаваше още от Анаполис. Помощник пилотът отвори вратата и Ерик слезе по стълбите, присвил очи срещу вятъра. До малката врата на хангара го чакаше мъж, който му махна. Ерик изтича бързо и влетя в хангара. Непознатият веднага затвори вратата. В центъра на огромното помещение имаше голям самолет, покрит с брезент. Не беше лесно да определи формата му, но не приличаше на нищо виждано досега.
— Проклетият прах съсипва самолетите — оплака се мъжът. — Ти трябва да си Ерик Стоун. Аз съм Джак Тейгърт.
— За мен е чест да се запознаем, полковник — каза Ерик с възхищение в гласа. — Четох много за вас като малък.
Тейгърт, около шейсетте, с обветрено загоряло лице и ясни сини очи, беше мъжествено красив, напомняше идеалния образ на каубой с решителна брадичка и набола четина. Въпреки жегата носеше бежов панталон, униформена риза и кожено яке. Ръкува се с желязна хватка. Бейзболното му кепе носеше логото на една от ранните мисии на космическата совалка, която бе пилотирал.
— Готов ли си за най-страхотното пътуване в живота си? — попита Тейгърт, като го поведе към офиса в ъгъла на хангара.
Гласът му имаше силен тексаски акцент. Ерик се ухили широко.
— Да, сър, готов съм.
В офиса седяха двама мъже. Ерик позна веднага единия по дебелите бакенбарди. Беше прочутият самолетен дизайнер Рик Бътърфилд. Другият бе висок и елегантен възрастен мъж с гъста бяла коса. Беше облечен в делови костюм с жилетка. Ерик реши, че е в края на седемдесетте години.
— Господин Стоун — каза той, като му протегна ръка, — рядко имам възможност да се запозная с хора от екипа на Хуан.
— Вие сте Лангстън Овърхолт, нали? — попита Ерик благоговейно.
— Да, момчето ми, аз съм. Но никога не сме се запознавали, ясно ли е?
Ерик кимна.
— Въобще не трябваше да идвам тук. Това е частна сделка между Корпорацията и компанията на господин Бътърфилд.
— Сделка, на която нямаше да се съглася, ако не ме беше заплашил, че няма да си получа сертификатите от НАСА и от Федералната авиоадминистрация — обади се Бътърфилд.
Овърхолт се завъртя към него.
— Не беше заплаха, Рик. Просто ти напомних приятелски, че самолетът ти още не е получил необходимите сертификати, а аз бих могъл да ти помогна да избегнеш бюрократичните спънки.
— Надявам се, че не ме мотаеш.
— Фактът, че ти уредих временен сертификат за този полет, е достатъчно доказателство за възможностите ми.
Изражението на Бътърфилд си остана кисело, но изглеждаше все пак малко посмекчено. Той се обърна към Ерик.
— В колко часа трябва да свършим работата?
— С помощта на данните на Североамериканската команда за космическа отбрана изчислих, че трябва да сме на позиция точно в осем и четиринадесет и тридесет и една секунди и шест десети утре сутрин.
— Не мога да гарантирам такава абсолютна точност. Ще имаме нужда от час да се издигнем на нужната височина и от шест минути за горенето.
— Една минута няма да промени нещата — увери го Ерик. — Господин Бътърфилд, искам да разберете сериозността на положението. От нас зависят буквално милиони животи. Знам, че звучи като реплика от скапан шпионски роман, но това е истината. Ако се провалим, милиони хора по света ще умрат в зловеща агония.
Той отвори лаптопа си, за да покаже на авиоинженера някои от снимките, заснети на „Златна зора“. Кадрите говореха сами по себе си и не му се наложи да обяснява. След като ги разгледаха, Ерик каза:
— Сред убитите са тези, които са произвели вируса. Началниците им са избили собствените си хора, за да си осигурят мълчанието им.
Бътърфилд вдигна очи от компютъра. Лицето му беше посивяло.
— Ще участвам, хлапе. Сто процента.
— Благодаря ви, сър.
— Как понасяш въртенето, синко? — попита Тейгърт.
— Нямам проблеми — увери го Ерик. — Докато работех за военните, летях с изтребител.