— Малки двигатели. Най-вероятно мотори или джипове като онези на Коринт. Страшно приятни за возене, ако никой не стреля по теб.
Кабрило се интересуваше повече от сигнала, който идваше от пътя. Изгорелите газове от електростанцията на „Отговорните“ бяха свършили чудесна работа по прикриването на топлинните следи. Дори за най-опитния наблюдател изглеждаше, че пътят просто излъчва насъбраната през деня жега. Оранжевата линия от термалния скенер продължаваше по протежение на кея. Сигурно използват дифузер, за да маскират допълнително топлинните следи, помисли си Хуан. Не успя да види колекторите на въздушните смукатели.
Натисна бутона на интеркома, за да се свърже с Еди и Линк, които наблюдаваха въздушното разузнаване на монитора в гаража.
— Как ви се вижда?
Знаеше какво ще чуе още преди Еди да му отговори.
— Ще падне голяма касапница, а нямаме никакви гаранции. Имаш ли подробни кадри от мястото, където свършва пътят?
— Хали работи по въпроса в момента.
— Готово — съобщи Касим.
Увеличените снимки пробляснаха на монитора и всички приковаха очи в тях. Пътят просто спираше в подножието на хълма. Знаеха, че някъде там има врати, но бяха съвършено замаскирани.
— Можем да се опитаме да проникнем с взрив — предложи Еди без ентусиазъм.
— Не знаем дали ще ни трябва малко С–4 или ракета.
— Тогава да използваме „Номад“, за да стигнем до брега, а там да се опитаме да намерим въздушните смукатели. Ще имаме нужда от горелка, за да се измъкнем от тръбата, след като свършим вътре — каза Еди. — Ще ми се да разполагахме с повече време, за да изчакаме залеза.
Орбиталният маршрут на руския сателит бе определил времето за нападение и нямаше начин да го променят. Хуан отново погледна часовника.
— Какво правят пазачите на кея? — попита Джордж, като превключи камерата.
— Май си почиват по време на работа — разсеяно отвърна Хуан.
— Мисля, че във водата има нещо. Ще насоча хеликоптера, за да видим по-добре.
Без светлина Макс нямаше начин да определи колко въздух му остава в резервоара, но прецени, че пълзи от двадесет минути. Опитваше се да диша колкото се можеше по-леко, но знаеше, че изразходва скъпоценния въздух прекалено бързо, а краят не се виждаше. Тунелът напред бе така тъмен, както отсечката, която бе изминал.
След десетина минути усети затруднение в дишането. Резервоарът бе почти празен. Скоро щеше да изчерпи въздуха и в костюма си, а после щеше да започне да се задушава. Прекарал по-голямата част от живота си в морето, Макс винаги бе вярвал, че ще умре във водата. Не си бе и представял, че ще се задуши във вихрушка от реактивни газове.
Продължи напред упорито. Горният костюм представляваше обгорена маса, парчета от него, най-вече на колената, се късаха едно след друго. За щастие долният все още го предпазваше достатъчно.
Кайл ще се оправи, помисли си той. Беше сигурен, че каквото и да станеше, Хуан отново щеше да спаси сина му. А след фиаското първия път щеше да намери друг психиатър. Председателят никога не допускаше една и съща грешка два пъти, дори да не знаеше каква бе причината за нея първия път. Макс дори вярваше, че приятелят му ще успее да разбере как доктор Дженър ги предаде, макар да знаеше, че Хуан нямаше да отгатне истинската самоличност на Дженър. Той самият едва повярва на ушите си.
Умирам, за да спася детето си, каза си Макс. Най-достойната кауза, за която човек можеше да загине. Надяваше се, че някой ден Кайл ще разбере саможертвата му, и се молеше дъщеря му да прости на брат си смъртта на баща им.
— Болката… може… да… бъде… пренебрегната.
Чувстваше се сякаш изкачва Еверест. Налагаше му се да вдишва дълбоко, за да си поеме достатъчно въздух, но всеки път ребрата го заболяваха зверски, а дробовете му не се напълваха. Ръката му се удари в нещо в тъмнината. Стори му се адски странно. Подобна шахта трябваше да е абсолютно празна, за да даде възможност на турбините да вършат работата си ефикасно. Опипа предмета и се засмя радостно. Беше вторият резервоар, който бе излетял надолу по тръбата. Бързо изключи почти празния резервоар и включи новия. Въздухът пак имаше металически застоял вкус, но въобще не му пукаше.
След петнадесет минути видя пословичната светлина в края на тунела. Тръбата се разширяваше в дифузер, който маскираше горещите газове и ги покриваше от възможно разузнаване с топлинни скенери. Невидимите изтребители използваха подобна технология. Напрежението от горещите газове намаля, когато Макс запълзя в дифузера. Над отвора имаше тънки метални пръчки, монтирани, за да попречат на евентуалните натрапници да влязат в тръбата.