Пое с висока скорост след Макс. Пикапът имаше половин километър преднина, но когато поредният бронебоен откос удари пътя, шофьорът зави рязко и даде възможност на Хуан да го настигне.
38.
Марк Мърфи никога не се бе чувствал по-зле. Носът му беше зачервен и го болеше при допир, но му се налагаше да го бърше и му се струваше, че никога няма да заздравее. На всичкото отгоре кихаше на серии. Почнеше ли веднъж, продължаваше да киха пет-шест пъти. Чувстваше главата си като натъпкана с памук и всеки дъх звучеше, сякаш в гърдите му се търкаляха топчета.
Единственото му утешение бе, че не беше сам в страданията си, тъй като почти всички на борда на „Златно небе“ бяха в същото състояние. Симптомите на Линда Рос бяха съвсем малко по-леки от неговите, но и тя не бе избягнала вирусната инфекция, покосила кораба като стихиен пожар. На всеки няколко секунди Линда потръпваше от студ. Почти всички пътници лежаха в каютите си, докато кухнята бълваше казани с пилешка супа, а медицинският персонал раздаваше с шепи хапчета против настинка.
Двамата седяха сами в библиотеката и държаха книги за прикритие, в случай че някой влезе. Близката масичка за кафе бе отрупана с употребени книжни кърпички.
— Сега разбирам защо са решили да пуснат вируса на пътнически кораб.
— Защо?
— Погледни ни. Първо, заклещени сме тук като плъхове. Всички са изложени на вируса. Второ, има само един лекар и една сестра. И когато пътниците се тръшнат болни по едно и също време, двамата се скапват от тичане. Ако нападнат град, там ще има много болници, които да помагат. Следователно хората няма да могат да се заразят толкова бързо. Щяха да сложат жертвите под карантина и да изолират заразата.
— Да, има логика — лениво потвърди Линда, прекалено отпусната, за да захване разговор.
След няколко минути Мърфи заговори отново.
— Хайде да преговорим всичко още веднъж.
— Марк, моля те, вече го направихме поне хиляда пъти. Не е в климатичната и водопроводната система, нито в храната. Нито на някое от безбройните други места, които проверихме по няколко пъти. Ще е нужен екип от инженери, които да разглобят проклетото корито на съставните му части, за да намерят устройството за разпръскване на вируса.
Марк не бе успял да разреши проблема преди зловещата настинка и силно се съмняваше, че ще успее сега, но не беше от хората, които се предават.
— Хайде, Линда, помисли. Това е плаващ град, нали? Какво е нужно за живота в един град?
Линда го изгледа мрачно, за да му покаже, че не се интересува от тази игра, затова той отговори на собствения си въпрос.
— Храна, вода, септична система, изхвърляне на боклука и електричество.
— Да бе, ще отровят боклука — изсумтя Линда.
Мърфи не обърна внимание на сарказма й.
— Добре, да го погледнем по друг начин. Пътническият кораб е хотел. Какво е нужно за функционирането на хотел?
— Същите неща — отговори Линда. — Плюс бонбоните на възглавницата ти вечер.
— Не ми помагаш.
— Не се и опитвам.
Марк внезапно подскочи.
— Браво на теб! Сети се!
— Отровени бонбони? — раздразни се Линда.
— Кой носи бонбоните?
— Камериерката.
— А какво прави тя в стаята ти?
— Чисти и сменя… Мили боже!
— Спомних си имението в Гърция, откъдето отвлякохме сина на Макс. Имаха купчина промишлени перални, но не и сушилни — каза Мърфи. — Тренирали са. Вирусът се разпространява чрез прането. Пътниците получават чисти чаршафи всеки ден. А ако това не ги изложи достатъчно на заразата, в трапезарията има чисти салфетки. Също и в стола на персонала. Не е ли идеално? Бършеш си устата със заразена салфетка и все едно са те инжектирали с вируса. Обзалагам се, че дванадесет часа след като са пуснали вируса в пералните, всички на борда са имали контакт със заразени чаршафи и салфетки. — Той се плясна ядосано по главата. — Защо не се сетих по-рано? Толкова е очебийно.
— Очебийно е, след като се сетиш. Нещо като да намериш търсеното на последното място, където погледнеш — закачи го Линда, после бавно се надигна. — Да вървим да проверим дали си прав.
Моторът бе проектиран за неравен терен, но Хуан го подложи на невероятни изпитания, докато преследваше пикапа. Шофьорът му бе принуден да завива рязко, за да избягва дупките и препятствията по пътя, и Хуан бързо го настигаше.
— Председателю, Хали е. Четиридесет и пет минутно предупреждение. Повтарям, ударът е след четиридесет и пет минути.