— Говори пилотът — извика тя през рамо. — Ще пътуваме на височина от минус петнадесет метра и скорост три възела. Ще пристигнем на местоназначението след приблизително шестдесет и две минути. По време на пътуването можете да използвате само проверена от нас електроника.
— Ало, пилота, фъстъците ми са гранясали — извика Линк.
— Да. А пък аз искам възглавница и одеало — добави Еди.
Макс се присъедини към тях.
— Докато обслужваш останалите, донеси ми един двоен скоч.
Ако човек се вслушаше в бъбренето им през следващия половин час, никога нямаше да заподозре, че се готвеха да проникнат в най-строго охраняваната военноморска база в Иран. Не че не бяха наясно с рисковете. Просто бяха достатъчно добри професионалисти, за да се изнервят от опасностите.
Но всичко това приключи след тридесет минути. Екипът започна да нахлузва водолазната екипировка, като всеки проверяваше внимателно оборудването на останалите. След като се облякоха, Хуан и Линк се смъкнаха в камерата с размер на телефонна будка. На тавана на клаустрофобично тясното помещение имаше капак, който се отваряше от пилотската кабина или от вътрешността на камерата, но само когато напрежението от двете страни на бронирата врата бе уравновесено. За да спести време, Хуан натисна бутоните, които позволяваха на морската вода бавно да напълни камерата. Водата беше топла като кръв. Хуан оправи гънките на костюма си, за да не се повреди от водата. И двамата мъже размърдаха челюсти, за да облекчат напрежението в тъпанчетата.
Когато водата им стигна до шия, Кабрило отново натисна бутона. Нямаше нужда да слагат водолазните шлемове до последната секунда.
— Как се справяте там отзад? — гласът на Линда звучеше слабо и отдалечено в шлема.
— Защо винаги ме заклещват в това миниатюрно място с най-едрия тип от екипа? — театрално изплака Хуан.
— Защото шкембето на Макс е прекалено голямо, за да се побере в камерата заедно с Линк, а Еди би бил размазан като хлебарка — отвърна Рос.
— Хей, човече, бъди благодарен, че не си поемам дъх — пошегува се Линк с плътния си баритон.
— Председателю, СОСО видя вратите на укритието за подводници. На около петдесет метра сме.
— Добре, Линда. Остави ни на дъното вдясно от входа на дока.
— Разбрано.
След секунда „Номад“ потръпна леко, когато Линда го настани на пясъчното морско дъно.
— Намалявам мощността на цялото второстепенно оборудване. Кажете, когато сте готови.
— Е, какво ще кажеш, великане? — обърна се Кабрило към Линк.
— Да действаме.
Хуан си сложи шлема, като се увери, че екипировката му е в изправност и получава достатъчно въздух от резервоарите. Кабрило изчака Линк да му даде водолазния сигнал за „Всичко е наред“, преди да отвори отново клапана за водата, която бързо нахлу до тавана на камерата. Той намали светлините и натисна друг бутон, за да отвори вратата.
Капакът се вдигна нагоре и освободи малкото количество останал въздух. Мехурчетата изглеждаха сребристобели в мрачината, но благодарение на вълните, които се удряха в пристана, нямаше да бъдат забелязани.
Хуан се измъкна от камерата и спря на горната палуба на подводницата. На угасени светлини водата изглеждаше тъмна като мастило. Кабрило бе израснал в южна Калифорния и обичаше морето, откак се помнеше. Завърши училище за водолази и сърфисти още в тийнейджърските си години. Във водата се чувстваше удобно като тюлен и бе почти толкова добър плувец. Тъмнината само засилваше увереността му, когато се гмуркаше.
Линкълн изскочи от „Номад“ след секунда. Хуан затвори капака и двамата зачакаха Еди и Макс да повторят процедурата. След като всички се измъкнаха от подводницата, Кабрило рискува да светне подводен фенер, засланяйки лъча му с ръка.
Иранското укритие за подводници бе построено чрез изкопаване на двеста метра дълъг и тридесет метра широк окоп от океана на изток към пустинята. Над него бе издигната обвивка от подсилен бетон, дебела почти три метра и способна да издържи на пряко бомбено попадение. Беше построена преди нахлуването на САЩ в съседен Ирак и иранците сигурно бяха наясно, че някоя от противобункерните бомби от американския арсенал можеше да срине цялата постройка за миг. На юг и на север от дока се намираше главният кей на военноморската база, а административните сгради, работилниците и казармите се простираха на три километра навътре в сушата.