— Командирът ме увери, че преди два дни подводница, която се връщала от патрул, забелязала поне стотина кораба около островите Фейро — съобщи Лихтерман на екипажа. — Пътували на север, така че трябва да са някъде тук.
— По-вероятно е командирът на подводницата да е искал да докладва все пак нещо, след като е пропуснал целта и е изхабил всичките си торпеда — изсумтя Ебелхард и изкриви лице, като отпи от изстиналото кафе.
— Бих предпочел да ги разгледам, вместо да ги потопя — обади се Ернст Кеслер.
Това кротко момче беше едва на осемнадесет години и преди да го мобилизират, имаше амбициите да стане лекар. Произхождаше от бедно селско семейство в Бавария и нямаше шансове за висше образование, но това не му пречеше да прекарва свободните си часове, заровил нос в медицински списания и учебници.
— Това не е правилното отношение на немски войник — внимателно го сгълча Лихтерман.
Самият той изпитваше благодарност, задето никога не бяха ставали обект на вражеско нападение. Съмняваше се, че Кеслер би имал куража да открие огън с картечницата, но пък това бе единственият член на екипажа, който можеше да седи с часове, вторачен в морето, без да му се доповръща.
Лихтерман се замисли мрачно за всички войници, които умираха на Източния фронт, и за това как изпращаните на руснаците танкове и самолети забавяха неизбежното падане на Москва. Той с радост би потопил няколко от корабите с такива доставки.
Мина още един отегчителен час, през който мъжете надничаха навън с надеждата да забележат вражески конвой. Ебелхард потупа Лихтерман по рамото и му посочи дневника си. Макар официалният навигатор да бе предният стрелец, коленичил пред вентралната гондола, Ебелхард винаги изчисляваше времето на полета и посоката. Сега показваше, че е настъпил моментът да се обърнат и да претърсят друга част от морето. Лихтерман зави елегантно, без да отделя поглед от хоризонта.
Ернст Кеслер се гордееше, че има най-доброто зрение от всички на борда на самолета. В детството си правеше дисекция на умрелите животни в семейната ферма, за да изучи анатомията им, като сравняваше видяното с учебниците. Знаеше, че с острото си зрение и уверените си ръце би могъл да стане отличен лекар. Сега обаче тези сетива му служеха за откриването на вражески конвои. Поради положението си в задната част той имаше най-малък шанс да забележи нещо, но все пак го видя. Когато самолетът се наклони настрани, необичаен блясък привлече вниманието му, нещо бяло, съвсем различно от отражението на луната.
— Капитане! — извика Кеслер по интеркома. — Вдясно на борда, към триста.
— Какво видя?
Първобитната тръпка от лова възбуди Лихтерман.
— Не съм сигурен. Нещо проблесна.
Лихтерман и Ебелхард се вторачиха напрегнато в тъмнината, но не видяха нищо.
— Сигурен ли си? — попита пилотът.
— Да — отговори Кеслер с пресилена увереност. — Когато завихме, ъгълът се промени. Убеден съм, че видях нещо.
— Конвой ли? — мрачно попита Ебелхард.
— Не съм сигурен — призна Ернст.
— Йозеф, включи радиото — нареди Лихтерман на предния стрелец и отново наклони самолета.
Пилотът усили мощността на двигателите БМВ и воят им се изостри. Ебелхард притисна бинокъл към лицето си и се вгледа в тъмното море. Тъй като се носеха към вероятната цел с повече от триста километра в час, трябваше да забележи конвоя всеки момент, но минутите течаха, а нищо не се показваше. Накрая свали бинокъла.
— Сигурно е била вълна — каза той, без да натисне копчето на интеркома, така че само Лихтерман го чу.
— Довери му се — отвърна Лихтерман. — Кеслер вижда в тъмнината като проклета котка.
Съюзниците бяха свършили забележителна работа, боядисвайки корабите и танкерите си в защитни цветове, за да попречат на наблюдателите да ги видят, но нищо не можеше да скрие конвоя нощем, тъй като разцепените вълни се открояваха в бяло на фона на океана.
— Проклет да съм — прошепна Ебелхард и посочи през прозореца.
Отначало забелязаха само сиво петно върху тъмната вода, но когато се доближиха към него, то се превърна в дузини успоредни бели линии, отличаващи се ясно като рисунки с тебешир върху черна дъска. Това бяха вълните зад армада кораби, пътуващи на изток с учудваща скорост. От височината на кондора приличаха на енергично стадо слонове.
Самолетът се доближи още повече. Силното сияние на луната позволи на екипажа да различи бавните танкери и товарни кораби от бойните, разположени по фланговете на конвоя. Един от тях напредваше бързо в дясната страна, а от комините му излизаше гъст пушек. Когато стигаше до началото на редицата, бойният кораб намаляваше скоростта и пускаше товарните да минат покрай него. Съюзниците наричаха тази маневра „Индиански ход“. Останал в края на дългия километри конвой, бойният кораб ускоряваше отново и така в непрестанен цикъл. При този метод бяха нужни по-малко бойни кораби, които да осигуряват защита на конвоя.