— Ще трябва да ти сложа звънче — каза той.
— Ще използвам вехто клише, капитане, и ще ти отговоря следното: само през трупа ми.
— Добре — ухили се Хуан. — Благодаря.
— Няма защо, господине.
Над чашата кафе Хуан проучи екраните, особено внимателно радарната картина на околното пространство. Брегът на Иран все още стоеше на върха на екрана. Безброй кораби наоколо влизаха и излизаха от Персийския залив. По размера им можеше да се съди, че повечето бяха танкери. Движението бе претоварено като в Атланта по време на час пик. Далеч на юг имаше няколко кораба, заобиколили огромен съд, за който Кабрило предположи, че е американски самолетоносач.
Той провери скоростта и посоката им, както и дълбочината на водата под кораба. Дъното се намираше на повече от сто метра от тях, достатъчно дълбоко за иранска подводница. Но той се притесняваше повече от самолетно нападение, ако успееха да ги свържат по някакъв начин с кражбата. Бърз поглед към камерата му показа, че „Орегон“ изглеждаше точно както трябва, с опразнена от контейнерите палуба и единствен комин. Името отново си беше истинското, но Панамският флаг все още висеше от мачтата. Разумна мярка, защото иранците не се нуждаеха от позволение да се качат на борда на регистриран в страната им кораб, какъвто беше „Орегон“. Камерата на върха на мачтата показваше танкер, покрай който тъкмо бяха минали, и товарен кораб по петите им, на около половин миля на север.
— Хали, нещо на сонара? — попита Кабрило.
— С изключение на шума от осемте близки кораба, навън няма никой освен нас, невинните превозвачи — отговори Хали, после замълча за миг, сякаш се чудеше дали да добави нещо.
Хуан усети колебанието му и го подтикна.
— Хайде, сподели. Няма значение за каква дреболия става дума.
— Около минута след като комуникациите в Бандар абас замряха, имаше бързо предаване от военноморската база в Чах бахар.
— Чу ли нещо по-късно?
Хали поклати глава.
— Не. Само това.
Кабрило не знаеше какво да прави с дадената информация, затова я пренебрегна за момент.
— Ами самолети и хеликоптери?
— Разузнавателен самолет от самолетоносача на юг направи обиколка преди около час, но от приятелите ни на север няма нищо.
Хуан изпита известно облекчение и започна да вярва, че все пак ще успеят да се измъкнат. Точно в този момент Хали изкрещя:
— Сонарен контакт! Деветдесет градуса, седем хиляди метра. Торпедо във водата. Мамка му, чакало ни е в засада.
Повече от пет мили отделяха кораба от приближаващото торпедо и Хуан знаеше, че има предостатъчно време да измъкне „Орегон“ от опасността. Гласът му остана спокоен.
— Проследи го, Хали. Да се уверим накъде отива, преди да реагираме.
— Сонарен контакт! — отново извика Касим. — Второ торпедо във водата, същите градуси и обсег. Първата рибка се отправи към товарния кораб. Идентифицирах го като „Сага“, която напусна Бандар абас двадесет минути преди нас. Положението се влоши.
— Получихме предупреждение от бойната група на самолетоносача — съобщи Хали. — Чули са ни и изпращат самолети.
— Настъпва пълна суматоха — ухили се Макс накриво.
— Не е лъжа — промърмори Хуан.
— А стига бе! — изрева Хали. — Нов контакт. Изстреляха трето торпедо. Очевидно мишените им са „Сага“, танкерът зад нас, на име „Аги Джонстън“, и ние.
Кабрило можеше да се справи лесно с едно торпедо, насочено към „Орегон“. Може би дори с две, ако успееше да вкара кораба си между второто торпедо и неговата мишена, но с три риби във водата възможностите му бързо се изчерпваха. Или „Сага“, или „Аги Джонстън“ щяха да понесат директен удар. Нямаше начин да позволи това да се случи на танкера с товар от двеста хиляди тона петрол.
— Току-що изстреляха четвърто торпедо — съобщи Хали с изумление в гласа. — Четири риби във водата. Разстоянието между „Сага“ и първата е две хиляди метра. Последното торпедо се движи много по-бавно от останалите.
— Чака да види какво ще пропуснат останалите — каза Макс, — за да довърши работата.
Ако някое торпедо пропуснеше целта си или не избухнеше, резервното щеше да се намеси и да унищожи мишената. Кабрило бе добре запознат с тактиката. Но нямаше защита срещу нея. Вече мислеше, че ще извадят страхотен късмет, ако успеят да се измъкнат от Оманския залив живи.
5.
Параход „Златна зора“
Индийския океан
Ръката на нападателя се стегна като менгеме около устата и носа на Джанике Дал. Тя не можеше да диша, а борбата с мъжа само влошаваше положението. Гърчейки се ожесточено, тя успя да си поеме дъх и да отложи изпадането в безсъзнание. Завъртя се настрани, но ръката му остана върху лицето й.