— Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.
— Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.
— Не достатъчно бързо.
— За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?
— В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.
— Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.
Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.
Пристъпи към следващото. На пода до леглото имаше кислороден апарат, задвижван от батерии, за хора с дихателни проблеми. Прозрачните пластмасови тръбички изчезваха под завивките. Джулия насочи лъча към леглото, където лежеше някой, придърпал одеалата над главата си.
Тя се втурна напред.
— Открих жив!
Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.
— Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.
Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.
— Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?
— Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.
— Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?
— Снощи имаше купон.
Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.
— Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.
— Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.
— Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.
Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.
— Как ти е името, сладурче? — попита тя.
— Джанике. Джанике Дал. Приятелите ме наричат Джани.
— Мога ли и аз да те наричам Джани? — попита Джулия, като седна на леглото и насочи светлината към скафандъра си, за да покаже лицето си на момичето.
Джанике кимна.
— Добре. Аз съм Джулия.
— Американка ли си?
Тъкмо когато Джулия отвори уста, за да отговори, силен шум изпълни стаята.
— Какво беше това?
Еди нямаше време да й обясни, че бе експлозия, преди втори, по-мощен взрив да разтърси кораба. Джанике изпищя и издърпа одеалата над главата си.
— Трябва да вървим — каза Еди. — Веднага!
Още два взрива разлюляха „Златна зора“. Единият бе близо до клиниката и събори Еди на пода и принуди Джулия да заслони Джанике с тялото си. Лампата падна от тавана и крушката се разби с трясък.
Еди се надигна.
— Остани с момичето — каза той на Джулия и изфуча навън.
— Джани, всичко е наред. Ще те изкараме оттук — каза Джулия и отметна одеялата.
По бузите на Джани течаха сълзи, а долната й устна трепереше.
— Какво става?
— Колегата ми ще провери. Трябва да облечеш това — Джулия й подаде защитния костюм. — Ще го направим много внимателно, ясно ли е?
— Болна ли съм?
— Не мисля така.
Джулия нямаше да знае това със сигурност, докато не направеше пробите, но никога не би го споделила с уплашеното момиче.
— Страдам от астма — обясни й Джани. — Затова съм в болницата. Имах ужасен пристъп, който докторът не можа да овладее.
— Премина ли?
— Мисля, че да. Не съм използвала инхалатора, откак… — гласът й замря.
— Но си останала с кислородната маска?
— Видях какво се случи с доктор Пасман и приятелката ми Карин. Мислех, че сигурно са вдишали нещо, затова продължих да използвам апарата.
— Ти си смело и умно момиче. Мисля, че си спасила живота си по този начин.
Идеята, че бе направила нужното, за да си помогне, вдъхна малко увереност на Джани, както и надежда, че ще се измъкне жива от кораба.
Еди се втурна обратно в стаята.
— Взривът разруши коридора. Не можем да се върнем горе по пътя, откъдето дойдохме.
— Има ли друга възможност?
— Да се надяваме. Чувам, че долната част на кораба се пълни с вода.
Водата нахлу под вратата и ако не беше защитният костюм със собствен въздушен запас, Кабрило щеше да се удави. След като се мъчи няколко минути да освободи протезата, той се отпусна назад и остави морето да бучи над него, докато бързо запълваше машинното. Водата вече бе над един метър и се надигаше всяка секунда. Единствената му утеха бе, че останалите от екипа не бяха проникнали толкова дълбоко в „Златна зора“ и щяха да се измъкнат сравнително лесно.