Тази странност нямаше значение, но Макс все пак се изненада. Той протегна ръка на лекаря.
— Аз съм Макс Хенли.
Дженър вдигна облечените си в ръкавици ръце.
— Ще ми простите, че не се ръкувам с вас. Ръцете ми изгоряха при катастрофа, на млади години.
— Разбира се, няма проблеми. Това е Еди Сенг, от компанията, която спаси сина ми, а това е Кайл.
— Приятно ми е да се запознаем, докторе — каза Еди. — Съжалявам, че не можехме да ви съобщим адреса, преди да пристигнем в Рим. Държим на безопасността си.
— Разбирам — отговори Дженър и ги поведе към една от трите спални в апартамента.
Настаниха Кайл в огромното легло и спуснаха завесите. Макс прокара ръка по брадичката на сина си. Очите му бяха изпълнени с любов, болка, безнадеждност и самообвинение.
— Ще го върнем обратно — каза Адам Дженър, който несъмнено бе виждал изражението на Макс върху лицата на безброй родители.
Френските прозорци във всекидневната, водещи към балкона, бяха отворени и шумът на прочутия римски трафик нахлуваше в апартамента. Над покрива на кооперацията на отсрещната страна на улицата се виждаха високите стени и арки на най-известната забележителност в града. Със своите петдесет хиляди места Колизеумът бе не по-малък от съвременните стадиони.
— Надявам се, че нещата са минали леко — каза Дженър.
Имаше акцент, който Макс не успя да определи. Звучеше като човек, отгледан от родители, които не говорят английски.
— Всъщност не минаха леко — отговори Макс.
— Наистина ли? Какво стана?
Очите му, помисли си Макс. Имаше нещо в тях. Зад стилните очила на психиатъра кафявите му очи изглеждаха странни. Обикновено Макс можеше да определи характера на хората по очите им, но при Дженър не долови нищо.
— „Отговорните“ вече имат въоръжена охрана — обясни Еди, след като Макс не отговори.
Дженър въздъхна и се настани на плюшеното канапе.
— Страхувах се, че този ден ще настъпи. Том и Хайди Северънс стават все по-параноични през последните години. Предполагам, че въоръжаването бе неизбежно. Наистина съжалявам. Трябваше да ви предупредя за подозренията си.
Еди махна небрежно с ръка.
— Никой от хората ми не бе наранен, така че не е голяма работа.
— Прекалено скромен сте, господин Сенг. Участвал съм в битки и разбирам през какво сте минали.
Виетнам, помисли си Макс, който бе решил, че двамата с Дженър са горе-долу на една възраст. Загадката бе разрешена и той се почувства по-добре.
— По принцип би трябвало да проведем съвещание с приятелите и семейството на Кайл, за да им покажем, че той получава подкрепа, за да се отдели от „Отговорните“. Но при положение като нашето ще се наложи да говоря с Кайл насаме през първите няколко сеанса. Той ще преживее сериозен шок, когато се събуди и осъзнае какво му се е случило — изморено се усмихна Дженър. — А опитът ми показва, че шокът лесно се превръща в гняв.
— Кайл не е склонен към насилие, ако се притеснявате от това — увери го Макс. — За разлика от стареца си, момчето не притежава избухлив темперамент.
— Обикновено предписвам нещо за успокоение на пациентите, докато шокът премине — каза лекарят, като махна с ръка към масичката, където стоеше старомодна черна лекарска чанта.
— На колко пациенти сте помогнали, докторе?
— Моля наричайте ме Адам. Над двеста души.
— И постигнахте успех при всички?
— Иска ми се да можех да отговоря положително, но не е така. Имах няколко, които се самоубиха, а други се върнаха при „Отговорните“. Наистина тъжна работа. Хората се увличат по това, което смятат за добра и полезна кауза на групата, но след като са били вътре известно време, „Отговорните“ ги контролират все повече и ги карат да прекратят контактите с близките си. А след като това се случи, понякога е доста трудно да ги накараш да се върнат към истинския си живот.
— Защо хората позволяват това да се случи? — попита Еди, макар вече да знаеше отговора.
Същото беше и в Китайския квартал, когато беше малък. Натискът да се присъединиш към някоя банда бе жесток, а ако веднъж се поддадеш, никога не можеш да се измъкнеш.
— Самота, чувство за несходство със света. „Отговорните“ ги карат да се чувстват част от нещо голямо и важно, което може да придаде смисъл на живота им. Почти същите симптоми, които водят други хора към дрогата или алкохола. Възстановяването е почти същото. Така че има и успехи, и провали.