Нов откос удари задницата на автобуса и хората навън се разпръснаха като уплашени птици. Еди знаеше, че е само въпрос на време преди бандитите да уцелят двигателя или да се натъкнат на полицейска бариера. Далечният вой на сирени приближаваше все по-бързо. Видя надпис, на който пишеше VIA DEI FORI IMPERIALI, не че това му говореше нещо. Пътят беше широк за римските стандарти и прекалено открит за вкуса на Еди. Напред се разделяше близо до паркинг, претъпкан с туристически автобуси.
Еди зави наляво по улица с четири и пететажни сгради. Витрините на магазините предлагаха всичко от кожени изделия до електроника и екзотични животни. Но и тази улица бе прекалено широка за онова, което Еди планираше. Внезапно пред автобуса пробляснаха стопове и движението едва запълзя. Еди натисна клаксона и качи автобуса на тротоара, който не беше достатъчно широк. Докато фучеше напред, автобусът помиташе автоматите за паркиране и отместваше настрани колите пред себе си.
Минаха през изложената на тротоара стока на сувенирен магазин. Хиляди шарени картички се понесоха из въздуха. Дясното огледало бе откъснато, когато автобусът одраска стената на една сграда.
Еди изскочи на кръстовището отпред. Около него се чу свистене на спирачки, когато насочи автобуса към тясна уличка, която приличаше повече на канавка между сградите отколкото на път. Видя, че в нея влизаха коли, но нищо не излизаше. Хората на Ковач продължаваха да обстрелват автобуса. Еди видя, че от задницата му излизаше дим.
— Хайде, бебчо, още петдесет метра — промърмори той.
Двигателят се закашля в предсмъртен хрип. Еди се протегна към микрофона, когато пролуката между сградите започна да се стеснява.
— Стегнете се и се пригответе за удар — нареди той.
Усети, че двигателят ще издъхне всеки момент, затова намали. Автобусът влезе в тъмната уличка. Между него и сградите встрани имаше не повече от петнадесетина сантиметра. Лявото огледало също бе откъснато. Еди видя, че пътят се стеснява още повече напред, тъй като една кооперация стърчеше към улицата. Той натисна спирачката миг преди автобусът да се удари в нея. Катастрофата предизвика нова вълна от уплашени писъци на втория етаж, но те заглъхнаха бързо и Еди разбра, че няма ранени.
Под краката му бе закачен червен пожарогасител. Той го дръпна и го удари в предното стъкло. Прозорецът се напука, но не се счупи. Еди го заудря енергично и накрая отвори огромна дупка. Скочи през нея, приземи се елегантно и побягна. Погледна назад и видя гъст дим, който излизаше от задницата на автобуса. Хората на Ковач не можеха да се покатерят отгоре и щеше да им се наложи да се върнат назад и да заобиколят сградите, при положение че не бяха хванати в капан от останалите коли, навлезли в уличката.
Еди зави зад ъгъла и тръгна с нормалната небрежна походка на турист. Сля се с тълпата. След минута чу свирене на гуми и се метна в близкото такси. Фиатът закова объркано. Беше се отървал от преследвачите.
След минута метна няколко евро на шофьора и изскочи от таксито. Купи си предплатен мобифон от будка за цигари. Влезе в претъпкан бар, поръча си бира и набра номера на хотела. Персоналът все още дрънкаше възбудено за каскадата по балконите и му бяха нужни няколко минути да обясни, че бандити са нахлули в стаята му. Администраторът обеща да извика полицията и Еди му даде номера на телефона си. След петнадесет минути, когато бирата на Еди бе свършила, мобифонът иззвъня.
— Господин Куан?
Това беше псевдонимът, под който бяха наели апартамента.
— Да.
— Управителят влезе в стаята ви заедно с полицията. В апартамента ви има мъж с рана на главата — тъжно съобщи администраторът. — Полицаите искат да се върнете, за да вземат показания от вас. Имат безброй въпроси за случилото се и за инцидента, който стана наблизо.
— Разбира се, с удоволствие ще сътруднича на властите. Ще бъда при вас след около двадесет минути.
— Благодаря ви, господин Куан.
— Не, аз ви благодаря.
Еди набра друг номер и каза бързо:
— Тайни, трябва ми план за полет вън от страната. Ще дойда колкото се може по-бързо.
Не изчака отговора на пилота, прекъсна връзката и набра отново. Докато слушаше сигнала, си помисли, че Ковач по никакъв начин не би останал в града или в Италия, така че нямаше смисъл и той да седи тук и да чака ченгетата да го приберат.
— Ало.
— Председателю, Еди е. Ковач отвлече Макс.
Хуан отговори след секунда.
— Ами сина му?
— Мисля, че малкото леке е с бандитите.