Алистър Рейнолдс
Корабът на изкуплението
Инхибиторите #3
ПРОЛОГ
Мъртвият кораб беше едновременно красива и неприятна гледка.
Скейд обикаляше около него в спираловидна псевдоорбита; двигателите на нейната корвета издаваха бързо ритмично барабанене при всяка корекция на посоката на движение. Звездният пейзаж се въртеше зад кораба, слънцето на системата изчезваше и се появяваше отново при всяка извивка на спиралата. Вниманието на Скейд се задържа върху слънцето малко по-дълго, отколкото трябваше. И в резултат на това усети заплашително стягане в гърлото, предвестник на звездната морска болест.
Това бе последното, което ѝ трябваше.
Раздразнена, Скейд визуализира мозъка си в подобната му на стъкло триизмерна сложност. Тя отстраняваше слой след слой мозъчната кора, сякаш белеше плод, отказвайки се от тези части на разума си, които не я интересуваха в момента. Сребристата имплантирана пластинка, идентична с родната ѝ синаптична мрежа, осъществяваше нервния трафик. Информационни пакети пробягваха от неврон към неврон със скорост един километър в секунда, десет пъти по-бързо от пълзенето на биологичните нервни сигнали. Тя не можеше да усети движението на тези сигнали — необходимо беше ускоряване на съзнанието, което пък изискваше дори още по-бърз нервен трафик — но по този начин можеше поне да види кои части на мозъка ѝ са най-активни.
Скейд зумира едно определено място, където се помещаваше мозъчната функция, наречена Area Postrema, древна плетеница от нервната верига, която се справяше с конфликтите между зрението и равновесието. Вътрешното ѝ ухо усещаше само упоритото налягане от ускоряването на совалката, но очите ѝ виждаха циклично променящата се гледка на въртящия се зад кораба фон. Древната част от главния ѝ мозък можеше да помири това несъответствие само като заключи, че Скейд халюцинира. И затова бе изпратила сигнал до друга част на мозъка, еволюирала с цел да защити тялото от вкарването на отрова.
Скейд знаеше, че няма смисъл да обвинява мозъка си, че предизвиква това гадене. Връзката халюцинация/ отрова бе вършила добра работа в продължение на милиони години, позволявайки на предците ѝ да правят експерименти със своята храна и да разширят спектъра ѝ в по-голяма степен, отколкото иначе би било възможно. Тя просто нямаше място тук и сега, в леденостудените, опасни покрайнини на друга слънчева система. Според нея беше най-разумно подобни характеристики да се премахват чрез умело създаване на нови връзки в основната топология, но реализирането не беше толкова лесно, колкото звучеше. Главният мозък беше холографски и изключително объркан, като безнадеждно свръхусложнена компютърна програма. Затова Скейд беше наясно, че като „изключи” тази част от мозъка си, която предизвикваше гаденето, със сигурност щеше да въздейства и на други мозъчни участъци, отговарящи за други функции, защото невронната им верига съвпадаше в определена своя част. Но това тя можеше да понесе; беше правила подобни неща вече хиляди пъти и рядко получаваше страничен ефект.
Така. Виновният участък запулсира в яркорозово и се отдели от веригата. Гаденето изчезна, а тя се почувства значително по-добре.
Остана гневът от собственото ѝ безгрижие. Когато ѝ се налагаше да действа като оперативен работник в неприятелска територия, никога не бе оставяла нещата да стигнат дотук, за да осъществи такава незначителна нервна настройка. Беше станала немарлива, а това бе непростимо. Особено сега, когато корабът се бе върнал: събитие, което можеше да се окаже също толкова значимо за Майка Нест, колкото която и да е от последните военни кампании.
Вече се чувстваше по-концентрирана. Ето това бе предишната Скейд; просто от време на време трябваше да ѝ отупват праха и да я смазват.
[Скейд, ще внимаваш, нали? Ясно е, че с този кораб се е случило нещо наистина странно.]
Гласът, който чу, беше тих, женски и ограничен само в собствения ѝ череп. Тя му отговори беззвучно:
„Зная.”
[Идентифицира ли го? Знаеш ли кой от двата е или е бил?]
„На Галиана.”
Сега, след като го бе обиколила, в зрителния ѝ кортекс се бе образувало съвсем реално триизмерно изображение на кораба, придружено от обяснителни бележки, докато от корпуса му се извличаше все нова и нова информация.
[На Галиана ли? На въпросната Галиана? Сигурна ли си?]
„Да. Между трите кораба, които потеглиха заедно, съществуват някои дребни разлики в конструкцията и въпреки голямата му прилика с другите два, които все още не са се върнали, той определено отговаря на всички характеристики на нейния.”