Всички бяха щастливи.
Но Скейд имаше право: този съюз винаги бе таил скрито напрежение. И избухването на война в някой момент бе неизбежно, особено при появата на катализатор като Смесената чума.
Но пък цели петдесет и четири години? Клавейн никога не би допуснал такова нещо, сигурна беше. Щеше да види каква чиста загуба на човешки усилия е всичко това. И щеше да намери начин или да я прекрати решително, или поне да осигури постоянно прекратяване на военните действия.
Наподобяващият мигрена натиск в черепа ѝ все още присъстваше, дори сега се бе позасилил. Галиана имаше смущаващото усещане, че нещо наднича през собствените ѝ очи от черепа, сякаш не беше единственият му наемател.
„Ние намалихме разстоянието до твоите два кораба с умерения ход на древни убийци, които нямат расов спомен за провал. Ти усети нашите умове: мрачни интелекти, намиращи се на опасния ръб на разума, стари и студени като междузвездния прах. Ти усети нашия глад.”
— Но Клавейн… — рече тя.
— Какво за него?
— Той би успял да намери начин да сложи край на това, Скейд, независимо как точно. Защо не го е направил?
Скейд се вторачи встрани за момент, така че обърна гребена си странично към нея. Когато погледна отново към своята събеседница, правеше опити да си придаде някакво много странно изражение.
„Ти ни видя как превзехме първия ти кораб, като го покрихме с пласт нахални и любопитни черни машини. Машините изглозгаха кораба. Ти го видя как експлодира; експлозията остави розова форма, наподобяваща лебед, на ретината ти, и усети откъсването на мрежата от умове, като загуба на хиляда деца. Вие опитахте да избягате, но вече беше късно. Когато стигнахме до твоя кораб, бяхме по-предпазливи.”
— Това не е лесно, Галиана.
— Какво не е лесно?
— Става дума за Клавейн.
— Каза, че той се върнал.
— Да, върна се. Както и Фелка. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че и двамата умряха. — Думите идваха една след друга, бавно като дихание. — Това стана преди единайсет години. При една атака на демаршистите срещу Нест и двамата умряха.
Съществуваше само една рационална реакция на това — отричане.
— Не!
— Съжалявам. Ще ми се да имаше някакъв друг начин… — Гребенът на Скейд стана морскосин. — Иска ми се да не се беше случвало. Те бяха важен актив за нас…
— Актив ли?
Скейд явно усети гнева на своята събеседница.
— Искам да кажа, че ги обичахме. Тъгувахме заради загубата им, Галиана. Всички.
— Тогава ми покажи. Отвори съзнанието си. Свали барикадите. Искам да погледна в него.
Скейд стоеше неподвижно край ковчега.
— Защо, Галиана?
— Защото преди да погледна в него няма да знам дали ми казваш истината.
— Не те лъжа — промълви едва чуто Скейд. — Но не мога да позволя на умовете ни да си поговорят. В главата ти има нещо. Нещо, което не разбираме, освен че вероятно е извънземно и враждебно.
— Не вярвам…
Но натискът зад ушите ѝ внезапно стана остър. Галиана имаше неприятното чувство, че някой я блъска, похищава, натъпква в някакво мъничко, неефективно ъгълче на собствения ѝ череп. Нещо неизразимо зловещо и древно сега се бе настанило зад очите ѝ, беше се сдобило с власт там.
Чу се, че говори отново.
— На мен ли, искаш да кажеш?
Скейд изглеждаше съвсем леко изненадана. Галиана само можеше да се възхищава на самообладанието ѝ.
— Може би. Коя си ти всъщност?
— Нямам друго име освен онова, което ми е дала тя.
— „Тя” ли? — попита развеселено Скейд.
Но по гребена ѝ проблесваха нервни бледозелени нюанси, което издаваше страх макар гласът ѝ да беше спокоен.
— Галиана — отвърна същността. — Преди да я превзема. Тя ни нарече — моят ум по-точно, „вълците”. Заехме се с нейния кораб и се инфилтрирахме в него, след като се справихме с другия. Първо не разбирахме добре какво представляват. Но после им отворихме черепите и абсорбирахме централната им нервна система. Тогава научихме много повече. Как мислеха, как общуваха, какво бяха направили с умовете си.
Галиана се стараеше да помръдне, макар Скейд вече да я бе поставила в състояние на парализа. Опитваше да извика, но Вълкът — защото точно така го наричаше — притежаваше пълен контрол над гласа и.
Сега всички спомени се връщаха в съзнанието ѝ.