— Не е престъпление, нали?
— Никога не съм казвал, че е. Но е извънредно странно. Ледените просяци трябва да ти плащат изключително добре, за да има смисъл да правиш това пътуване.
— Те поставят условията, не аз.
— Става все по-любопитно и по-любопитно.
Пълномощникът имаше право, разбира се. Всички знаеха, че приютът се грижи за замразените хора, току-що разтоварени от наскоро пристигналите междузвездни кораби: за бедните, за пострадалите, за страдащите от временна или окончателна амнезия. Размразяваха ги, съживяваха ги и ги възстановяваха в околностите на приюта, за който се грижеха Просяците, докато се почувстват достатъчно добре, за да си тръгнат или поне да бъдат в състояние да извършват сами основните човешки дейности. Някои, така и не възвърнали паметта си, решаваха да останат в приюта и да бъдат обучени на свой ред за Просяци. Това обаче, което приютът не правеше рутинно, бе да взема замразени хора, които не пристигаха с междузвезден кораб.
— Добре — заяви Антоанет. — Ето какво ми казаха те: станала е грешка. Документите на човека са били объркани при разтоварването. Объркали го с някой друг, който трябвало да бъде само проверен в приюта, но не и размразен. Трябвало да го държат замразен, докато пристигне в Казъм сити, и тогава да го размразят.
— Необичайно — произнесе пълномощникът.
— Както изглежда, на човека пътуването в Космоса не му допада. Станало е сериозно объркване. Когато грешката била открита, тялото, което не е трябвало да стига замразено до Казъм сити, вече било на половината път дотам. Приютът, естествено, поискал да оправи цялата тази каша преди нещата да се объркат още повече. Затова се свързаха с мен. Взех тялото в Ръждивия пояс и сега бързам с него към „Айдълуайлд”.
— Но защо е цялото това бързане? Ако тялото е замразено, със сигурност…
— Ковчегът е музеен експонат и през последните дни към него не са се отнасяли особено внимателно. Освен това две семейства започват да задават неудобни въпроси. Колкото по-скоро въпросните хора бъдат разменени, толкова по-добре.
— Ценя желанието на Просяците да запазят в тайна проблема. Безупречната репутация на Приюта ще бъде опетнена, ако случаят се разчуе.
— Да. — Позволи си да изпита съвсем слабо облекчение и, в продължение на един опасен миг, за малко не се поддаде на изкушението да се върне към подчертаното си твърдоглавие. Вместо това каза: — Е, сега, след като вече видя цялата картина, какво ще кажеш да ме оставиш да си върша работата. Нали не би искал да ядосаш Приюта?
— Определено не. Но след като сме стигнали дотук, би било жалко да не проверим пасажера, нали?
— Да — произнесе напевно тя. — Много жалко.
Стигнаха до ковчега. Във вида на криокамерата, пъхната в задната част на товарното отделение, нямаше нищо забележително. Беше матово-сребриста, с правоъгълен прозорец от опушено стъкло на горната си повърхност. Зад него, покрит от собствения си предпазен щит от опушено стъкло, се намираше контролният панел и дисплеите, показващи статуса на замразения. Под стъклото проблясваха и се движеха неопределени цветни светлини.
— На странно място сте го сложили, толкова забутано — заяви пълномощникът.
— Не и от моя гледна точка. Близо е до входа на товарното отделение, така че го натоварихме бързо и ще го разтоварим още по-бързо.
— Звучи разумно. Нямаш нищо против да погледна по-отблизо, нали?
— Моля, заповядай.
Полицейският пълномощник се приближи на около метър от ковчега и протегна към него, но без да го докосва, снабдените си със свръхчувствителни сензори крайници. Действаше свръхпредпазливо, за да не рискува да повреди собственост на Приюта или да изложи по някакъв начин на опасност обитателя на ковчега.
— Каза, че този човек дошъл неотдавна в „Айдълуайлд”?
— Знам само това, което са ми казали от Приюта.
Пълномощникът се потупа замислено с един от крайниците по тялото.
— Странно, защото напоследък не са пристигали големи кораби. Сега, след като имаше достатъчно време новината за войната да стигне и до най-далечните системи, Йелоустоун вече не е толкова популярна дестинация, колкото беше.
Антоанет сви рамене.
— Тогава, ако това те смущава, говори с „Айдълуайлд”. Единственото, което знам, е, че аз имам пасажер и те си го искат обратно.
Пълномощникът протегна нещо, което ѝ заприлича на камера, и го приближи до наблюдателния прозорец, поставен на горната повърхност на ковчега.
— Е, определено е човек — заяви той, сякаш ѝ съобщаваше някаква новина. — При това дълбоко замразен. Имаш ли нещо против да отворя прозорчето към индикаторите на статуса и да хвърля поглед към тях, докато съм тук? Ако има проблем, вероятно ще мога да уредя да те съпровожда ескорт, за да стигнеш до Приюта за двойно по-кратко време…