Тя се усмихна.
— Чудесно. Благодаря. Приятен ден. А сега си обирай крушите от моя кораб.
Антоанет продължи да се движи в същата посока около час след тръгването на полицейския пълномощник, поддържайки илюзията, че дестинацията ѝ е приют „Айдълуайлд”. После направи остър завой; горивото изгаряше с такава бързина, че тя се сгърчи вътрешно. След още час излезе от подведомствената сфера на Конвенция Ферисвил и остави далече назад Йелоустоун и неговия пръстен от сателитни колонии. Полицията не направи нов опит да я настигне, но това не я изненада. Щеше да им струва доста гориво; беше излязла извън техническата им сфера на влияние и, тъй като току-що бе навлязла във военната зона, съвсем не беше изключено да не излезе жива от цялата тази работа. Просто не си заслужаваше да се занимават с нея. В това жизнерадостно разположение на духа Антоанет състави и изпрати прикрито благодарствено съобщение до Приюта. Благодареше им за подкрепата и, както бе постъпвал винаги при подобни обстоятелства баща ѝ, обеща да отвърне по същия начин, когато Приютът има нужда от нейните услуги.
Сестра Амилия отговори веднага на посланието ѝ. „Господ да ти помага и да бъде с теб в твоята мисия, Антоанет. Джим щеше да бъде много горд.”
„Надявам се” — помисли си Антоанет.
Следващите десет дни преминаха сравнително спокойно. Корабът се справяше прекрасно с работата си и не ѝ се наложи да се занимава дори с най-незначителни технически проблеми. Веднъж ѝ се стори, че засече слаби, потайни сигнали на границата на различителната способност на апаратурата и, издавани от два пиратски кораба. За всеки случай тя постави в готовност отбранителната си система, но след като увеличи скоростта, показвайки на онези колко трудно биха настигнали „Буревестник”, двата кораба изостанаха, за да потърсят друга жертва. Никога повече не ги видя.
След това кратко вълнение не ѝ оставаше да прави почти нищо друго освен да яде и да спи, и Антоанет се постара да прави възможно най-малко последното. Сънищата ѝ бяха смущаващи и повтарящи се: нощ след нощ паяци я пленяваха от голям кораб, пътуващ между каруселите в Ръждивия пояс. Паяците я отвеждаха в една от кометните си бази в самия край на системата, където разтваряха черепа ѝ и поставяха лъскави устройства за извличане на информация в меката сивкава каша на мозъка ѝ. После, току преди да я превърнат в паяк, преди да изтрият напълно спомените ѝ и да я натъпчат с импланти, които да я привържат към съзнанието на общността, пристигаха зомбитата. Нахлуваха в кометата с тълпи клиноподобни атакуващи кораби, изстрелваха проникващи капсули в леда и те започваха да го топят, докато им дадат възможност да проникнат в централните отделения. Там избълваха храбри войски с червени брони, които се втурваха из лабиринта от кометни тунели, убивайки паяците с човешката точност на войници, обучени да не пилеят нито една стреличка, куршум или пълнител за клетъчно оръжие.
Едно красиво зомби я измъкваше от стаята за разпити и индоктриниране на паяците, извършваше нужните процедури, за да освободи мозъка ѝ от машинарията, връщаше на място черепа ѝ и го зашиваше, и най-сетне я поставяше в състояние на възстановяваща кома в продължение на дългото пътуване към болниците за цивилни във вътрешността на системата. Държеше я за ръката, когато я отвеждаха в отделението за замразяване.
Почти винаги бе все същата гадост. Зомбитата я заразяваха с пропагандни сънища и, макар да бе преминала обичайния препоръчван режим на приемане на прочистващи агенти, така и не успя да се пречисти напълно от тях. А и не можеше да се каже, че го искаше особено силно.
Единствената нощ, когато спа, несмущавана от демаршистката пропаганда, сънува тъжни неща за баща си.
Знаеше, че пропагандата на зомбитата бе преувеличение, до известна степен. Но само в детайлите: никой не оспорваше това, което конджоинърите правеха с нещастниците, станали техни пленници. Антоанет бе убедена, че да бъдеш пленен от демаршистите не беше по-приятно преживяване.
Но конфликтът се развиваше далеч оттук, макар технически тя да се намираше във военната зона. Беше избрала траекторията си така, че да избегне главните фронтови линии. От време на време Антоанет виждаше далечни огнени отблясъци, знак за титанична битка на светлинни часове от настоящото ѝ местоположение. Но безмълвните светкавици изглеждаха някак нереални и ѝ позволяваха да си представя, че войната е приключила и тя извършва рутинен междупланетен превоз на стоки. И това не беше особено далече от истината. Всички неутрални наблюдатели казваха, че текат последните дни на войната, че зомбитата отстъпват по всички фронтове. Затова пък паяците печелеха месец след месец и си пробиваха път към Йелоустоун.