Както, най-вероятно, и Антоанет.
„Е — помисли си тя, — поне имам една утеха: ако съсипя кораба, никога няма да ми се наложи да занеса лошата новина на Зейвиър.”
Толкова за малките милости.
От контролния панел прозвуча приглушен звън.
— Бийст… — промълви тя. — Това ли е, което си помислих?
— Напълно възможно, госпожичке. Контакт с радар, отдалечен на осемнайсет хиляди клика, на три градуса встрани от посоката право пред нас, два градуса от еклиптичния север.
— По дяволите! Сигурен ли си, че не е фар или оръжейна платформа?
— Много е голямо, за да бъде някое от тях, госпожичке.
Не беше нужно да прави пресмятания наум, за да изчисли какво означава това. Между тях и повърхността на газовия гигант имаше друг кораб; друг кораб, близо до атмосферата.
— Какво можеш да ми кажеш за него?
— Движи се бавно, госпожичке, право към атмосферата. Както изглежда, възнамерява да извърши подобна маневра на тази, която имам предвид, макар да е с няколко клика в секунда по-бърз от нас и ъгълът им на приближаване да е значително по-остър.
— Прилича на зомби… не мислиш, че е така, нали? — побърза да заяви тя, надявайки се да убеди сама себе си в противното.
— Не са нужни предположения, госпожичке. Корабът току-що изпрати директно насочен към нас лъч. Протоколът на посланието е наистина демаршистки.
— Защо, по дяволите, си правят труда да ни изпращат насочен лъч?
— С уважение предлагам да разбереш точно това.
Насоченият лъч бе ненужно финикийско средство за комуникация, когато два кораба се намираха толкова близо. Обикновената радиовръзка би свършила същата работа и би спестила на кораба на зомбитата нуждата да насочват съобщителния си лазер точно срещу движещата се мишена, каквато представляваше „Буревестник”.
— Дай им да разберат, че сме го получили, които и да са те — нареди тя. — Можем ли да им изпратим и ние насочен лъч в отговор?
— Не и без да извадим отново нещо, за чието прибиране току-що положихме толкова усилия, госпожичке.
— Тогава действай, но не забравяй после да го прибереш пак.
Чу как машината изтласка отново едно от стърчащите си остриета във вакуума. Последва бързото цвъртене на разменяните между двата кораба посланически протоколи и изведнъж Антоанет се озова лице в лице с друга жена. Тя изглеждаше, ако такова нещо бе възможно, по-уморена, изпита и напрегната от Антоанет.
— Здравейте — обади се Антоанет. — Вие също ли ме виждате?
Жената кимна едва забележимо. Силно стиснатите ѝ устни говореха за обилни резерви от сдържан гняв, като напираща зад бент вода.
— Да, виждам ви.
— Не очаквах да срещна някого тук — додаде Антоанет. — Реших, че не е лоша идея също да отговоря с насочен лъч.
— Можехте да не си правите труда.
— Да не си правим труда ли? — повтори Антоанет.
— Не и след като вашият радар вече ни освети.
Бръснатият скалп на жената проблесна синкав, когато тя сведе поглед към нещо. Не изглеждаше много по-възрастна от Антоанет, но човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше дума за зомбита.
— Ъъъ… и това проблем ли е?
— Да, когато опитваш да се скриеш от нещо. Не знам защо сте тук и, честно казано, не ми пука особено. Предлагам да се откажете от намеренията си, каквито и да са те. Танджърин дрийм е оспорвано пространство, което означава, че е напълно в моите права да ви обстрелям още в този миг.
— Аз нямам проблеми със зомб… с демаршистите. — Щастлива съм да го чуя. А сега правете обратен завой.
Антоанет сведе отново поглед към късчето хартия, което бе извадила от джоба на ризата си. Върху него бе изобразен мъж с античен скафандър, с акордеонни стави, вдигнал към очите си бутилка. Мястото на врата, където трябваше да е хванат скафандъра, представляваше счупена елипса от лъскаво сребро. Той се взираше усмихнат в бутилката, в която блестеше златиста течност. Антоанет реши, че е настъпил моментът да прояви решимост.
— Няма да правя никакъв обратен завой — обяви тя. — Но обещавам, че нямам желание да крада нищо от планетата. Няма да се приближавам край вашите рафинерии и други съоръжения от този род. Дори няма да си отварям входовете. Просто отивам и се връщам и повече няма да ви безпокоя.
— Чудесно — отвърна жената. — Много се радвам да го чуя. Проблемът е, че не аз съм тази, заради която трябва да се тревожите.
— Нима?
— Да. — Жената се усмихна със симпатия. — Става въпрос за кораба след вас, който мисля, че дори още не сте забелязали.