Той я отмина, а тя продължи нататък.
[Някакви резерви, Скейд?]
„Разбира се, че имам резерви. Играем си с Божествения огън. Човек не се втурва току-така в нещо подобно.”
[Вълците няма да ни чакат.]
Скейд настръхна — нямаше нужда да ѝ напомнят за вълците. Страхът бе полезен импулс, признаваше го, но не беше в състояние да промени нещата повече от това. Както твърдеше старата пословица, Манхатънският проект не бе осъществен за един ден. Или ставаше дума за строежа на Рим? Във всеки случай, беше свързано със Земята.
„Не съм забравила за вълците.”
[Добре, Скейд. Нито пък ние. И силно се съмняваме, че вълците са забравили за нас.]
Усети, че Нощният съвет се оттегли, вероятно в някое миниатюрно ъгълче на мозъка и, където бе невъзможно да бъде открит и където щеше да изчака до следващата си поява.
Скейд стигна до мостика на „Куче грозде”, давайки си сметка, че гребенът ѝ пулсира в яркорозово и алено. Мостикът бе сферично помещение без прозорци, намиращо се дълбоко в кораба, достатъчно голямо, за да побере пет-шест конджоинъри, без да изглежда претъпкано. Но засега там бяха само Клавейн и Рьомонтоар, така както ги бе оставила. И двамата лежаха в хамаци с ускорители, увесени насред сферата, и със затворени очи черпеха от по-обширното сензорно обкръжение на „Куче грозде”. Изглеждаха напълно отпочинали, скръстили ръце на гърдите си.
Скейд изчака помещението да осигури отделен хамак и за нея, който я обви в предпазната мрежа на нещо подобно на лиани. Тя се плъзна лениво по повърхността на съзнанието им. Умът на Рьомонтоар бе напълно отворен за нея, дори ограниченията му на Затворения съвет приличаха повече на прости маркировки, отколкото на абсолютни бариери. Съзнанието му беше като град от стъкло, опушено тук-там, но никога напълно непроницаемо. Един от първите трикове, на които я бе научил Нощният съвет, бе да вижда през защитните екрани на Затворения съвет, и това се оказа полезно дори след като се бе присъединила към Затворения съвет. Не всички негови членове бяха запознати с едни и същи тайни. Първо, не трябваше да се забравя за Вътрешното светилище, но нищо не бе скрито от Скейд.
Разчитането на ума на Клавейн бе много по-трудно, обезсърчаващо трудно, и именно поради това той едновременно я омайваше и смущаваше. Невронните му импланти бяха с много по-стара конфигурация от имплантите на всички останали, които бе виждала, и Клавейн така и не позволи да бъдат обновени. Големи части от мозъка му изобщо не бяха включени към единното цяло и нервните връзки между тези участъци и конджоинърските части бяха оскъдни и неефективно разпределени. Алгоритмите на Скейд за търсене и намиране можеха да извличат нервни модели от всяка част на мозъка на Клавейн, включена към цялото, но дори това не бе толкова лесно за осъществяване. Търсенето на нещо в ума на Клавейн бе като да са ти дали ключовете към приказно богата библиотека, през която току-що е преминала вихрушка. Докато успееше да намери това, което търси, то обикновено вече не беше важно.
Въпреки това Скейд бе научила много за Клавейн. От завръщането на Галиана бяха минали десет години, но ако беше разчела точно ума му — а нямаше причина да се съмнява в това — Клавейн все още не бе наясно със случилото се в действителност.
Както всички на Майка Нест, и той знаеше, че корабът на Галиана се бе натъкнал на враждебно настроени извънземни същности, машини, които, кой знае защо, се наричаха „вълци”. Вълците бяха проникнали в кораба и бяха разцепили черепите им. Клавейн знаеше, че Галиана бе пощадена и тялото ѝ се пазеше все още; знаеше също, че в черепа ѝ има структура с очевиден вълчи произход. Онова, което не знаеше и, доколкото Скейд бе осведомена, никога не бе подозирал, беше, че Галиана бе дошла в съзнание; че се бе осъзнала за кратко, преди Вълкът да заговори чрез нея. И не само веднъж.
Скейд помнеше как излъга Галиана, че Клавейн и Фелка са мъртви. В началото не ѝ беше лесно. Като всеки конджоинър, тя гледаше на нея със страхопочитание. Тя беше майката на всички тях, кралицата на конджоинърската фракция. Нощният съвет обаче, напомни на Скейд, че има дълг към Майка Нест, който стои над благоговението й пред Галиана. Нейният дълг беше да се възползва максимално от промеждутъците, когато Галиана беше самата себе си, за да научи всичко възможно за вълците, а това означаваше да я освободи от излишните грижи. Колкото и мъчително да ѝ се бе струвало това в началото, Нощният съвет я увери, че то е най-добрият вариант в дългосрочна перспектива.