И постепенно Скейд започна да проумява логиката. В крайна сметка тя всъщност не лъжеше Галиана, а сянката на това, което някога е било Галиана. А една лъжа водеше след себе си друга и така Клавейн и Фелка не научиха за разговорите.
Скейд оттегли умствените си сонди и се закрепи на рутинното ниво на близост. Позволи на Клавейн да получи достъп до повърхностните ѝ спомени, сензорни модалности и емоции, или по-скоро — до фино обработен техен вариант. Същевременно Рьомонтоар виждаше точно толкова, колкото очакваше… и отново, обработено и модифицирано така, че да отговаря на целите на Скейд.
Присъствието на Клавейн заяви за себе си.
[Скейд. Много мило, че се присъединяваш към нас.] „Усетих промяна в готовността ни за атака, Клавейн. Предполагам, че е свързано с демаршисткия кораб?”
[Всъщност е малко по-интересно. Погледни сама.] Клавейн ѝ предложи единия край на кабела за включване към сензорната мрежа на кораба. Скейд го пое, инструктира имплантите си да го настроят според обичайните ѝ филтри и предпочитания.
Изпита приятното усещане за дезориентиране. Тялото ѝ, телата на нейните компаньони, стаята, в която се носеха, голямото гладко въгленовочерно острие на „Куче грозде”, всички тези неща придобиха нереални измерения.
Танджърин дрийм представляваше масивно присъствие пред тях, обвит в непрестанно движещ се облак със сложни геометрични форми на забранени зони и безопасни за минаване места. Гневен рояк от платформи и часови обикаляха около планетата в тесни орбити. По-близо, но не много по-близо, се намираше демаршисткият кораб, който „Куче грозде” преследваше. Той вече докосваше горния край на атмосферата на Танджърин дрийм и започваше да се нагрява и да придобива по-ярки краски в червената цветова гама. Капитанът на кораба поемаше риска да се гмурне в атмосферата с надеждата да се скрие зад дебелия неколкостотин километра слой облаци.
Според Скейд подобна постъпка можеше да бъде предизвикана единствено от отчаяние.
Трансатмосферното вмъкване бе винаги рисковано, дори за корабите, специално приспособени да преминават през горните слоеве на подобните на Юпитер планети. Капитанът на кораба трябваше да намали скоростта, преди да се гмурне, и да осъществи също така бавно завръщането към открития Космос. Освен камуфлажния ефект на въздуха, който обаче зависеше от сензорите на преследващия кораб, и онова, което бяха в състояние да уловят нискоорбиталните спътници и безпилотни кораби, единственото предимство от подобни действия бе попълването на резервите с гориво.
През първите години на войната и двете страни бяха използвали антиматерия като главен енергиен източник. Конджоинърите, със своите камуфлажни фабрики в крайните части на системата, все още бяха в състояние да произвеждат и складират антиматерия в използваеми от военните количества. Но дори да не можеха, всеизвестно бе, че имат достъп до дори още по-изумителни източници на енергия. Демаршистите обаче, вече повече от десетилетие не бяха имали възможност да използват антиматерия. Те се бяха върнали към силата на сливането на ядрата, за което се нуждаеха от водород, в идеалния случай извличан от океаните на газовите гиганти, където вече бе компресиран до металическото си състояние. Капитанът сигурно щеше да отвори специалните шлюзове на кораба, които щяха да засмукват и компресират атмосферния водород или просто да се гмурне в течното водородно море върху водорода в металическо състояние, обвил каменистото ядро на Танджърин дрийм. Но подобно начинание бе доста опасно за кораб, който вече бе претърпял поражения в боя. Твърде вероятно бе капитанът да реши, че не е необходимо да прибягва до описаното засмукване; че вместо това би могъл да срещне някой от танкерите, оборудвани с мозък на кит, които обикаляха безкрайно из атмосферата и пееха тъжни, жални песни за турбулентност и въглеводородни химически реакции. Танкерът щеше да инжектира преработен метален водород, който да се използва както за гориво, така и за направа на бойни глави.
Атмосферното вмъкване беше истински хазарт, при това — отчаян, но все пак бе завършвало с успех достатъчно често, за да бъде предпочетено пред самоубийствената операция, каквато би представлявал опитът за бягство.
Скейд оформи една мисъл и я предаде в главите на своите събеседници. „Възхищавам се от решимостта на капитана. Но това няма да му помогне.”
Отговорът на Клавейн последва незабавно. [Това е тя, Скейд. Уловихме сигнала ѝ, когато изпрати насочен лъч към другия кораб; те преминаваха през края на пръстен от отломки, така че имаше достатъчно прах наоколо, за да се разпръсне малка част от лазерната светлина към нас.]