„Мислиш, че капитанът се е надявал товарният кораб да изпълни думите му.” Усети съгласието на Клавейн още преди отговорът му да се бе оформил в главата ѝ.
[Да. След като Бакс насочи радара си към демаршисткия кораб, неговият капитан нямаше друг избор, освен да реагира някак. Обичайно би било да изстреля ракета — капитанът имаше пълното право да го направи — но най-малкото трябваше да предупреди товарния кораб да се оттегли. Това не свърши работа — неизвестно поради каква причина Бакс не се уплаши достатъчно. То на свой ред веднага компрометира капитана и го постави в извънредно неудобна позиция. Той лае, но определено не може да хапе.]
Рьомонтоар добави: [Клавейн има право. Тя няма ракети. И сега ние го знаем.]
Скейд знаеше какво имат наум. Макар вече да се гмуркаше в атмосферата, демаршисткият кораб все още бе в обсега на действие на ракетите на „Куче грозде”. Унищожаването му не беше гарантирано, но вероятността надхвърляше значително петдесетте процента. Въпреки това Рьомонтоар и Клавейн не искаха да обстрелват врага. Искаха да изчакат да се появи отново от атмосферата, бавен и натежал от гориво, но все така невъоръжен. Искаха да го завладеят, да изсмучат информацията от банките на паметта му и да превърнат екипажа му в новобранци за Майка Нест.
„Не мога да дам съгласие за завладяване. Рискът за „Куче грозде” надхвърля евентуалните ползи.”
Усети опита на Клавейн да сондира мислите ѝ. [Защо, Скейд? Има ли нещо, което прави този кораб необичайно ценен? Ако е така, не е ли малко странно, че никой не ми е казал?]
„Това е въпрос на Затворения съвет, Клавейн. Ти имаше възможност да се присъединиш към нас.”
[Но дори да го беше направил, пак нямаше да знае всичко, нали?]
Пренасочи гневно вниманието си към Рьомонтоар.
„Знаеш, че съм тук по работа на Затворения съвет, Рьомонтоар. Единствено това е от значение.”
[Но аз съм от Затворения съвет и дори аз не знам какво точно правиш тук. Кажи, Скейд, да не би да става дума за тайна операция на Вътрешното светилище?]
Скейд беснееше, мислейки си колко по-прости щяха да бъдат нещата, ако не ѝ се налагаше да има вземане-даване със стари конджоинъри. „Този кораб е ценен, да. Той е прототип, а прототипите са винаги много ценни. Но това ви е известно. И, разбира се, нямаме желание да го изгубим заради някаква незначителна схватка.”
[Но съвсем ясно е, че това далеч не е всичко.]
„Може би, Клавейн, но сега не е моментът да го обсъждаме. Погрижи се да осигуриш по една ракета за демаршисткия и за товарния кораб.”
[Не. Ще изчакаме и двата кораба да се покажат от другата страна, стига някой от тях да е оцелял, разбира се. Тогава ще действаме.]
„Не мога да позволя това.” Да бъде така тогава. Беше се надявала да не се стига до това, но Клавейн я принуждаваше да го направи. Скейд се концентрира, издаде поредица от невронни команди. Усети далечната реакция на оръжейните системи, които отдаваха признание на нейния авторитет и се подчиняваха на волята и. Контролът ѝ беше неточен, липсваха му финесът и непосредствеността, с които се обръщаше към своите машини, но щеше да бъде достатъчен; от нея се искаше само да изстреля няколко ракети.
[Скейд…?]
Беше Клавейн; сигурно бе усетил, че погазваше неговия контрол над оръжието. Почувства изненадата му от факта, че изобщо бе в състояние да го направи. Скейд даде нареждания за целта им, самонасочващите се ракети вече потреперваха по стойките за изстрелване.
Тогава в главата ѝ проговори тихо друг глас. [Не, Скейд.] Това бе Нощният съвет.
„Какво?”
[Остави контрола над оръжията. Направи както желае Клавейн. В дългосрочна перспектива това ще ни свърши по-хубава работа.]
„Не, аз…”
Тонът на Нощния съвет стана по-рязък. [Освободи оръжието, Скейд.]
Вбесена и засегната от мъмренето, Скейд се подчини.
Антоанет се приближи до ковчега на баща си. Беше закрепен за решетката в товарното отделение, на същото място, където бе и когато го показа на полицейския пълномощник.
Постави скритата си в ръкавицата длан върху горната му повърхност. През стъклото на прозорчето виждаше профила му. Семейната прилика бе очевидна, макар възрастта и гравитацията да бяха превърнали чертите му в преувеличена мъжка карикатура на нея самата. Очите му бяха затворени, а изражението, доколкото можеше да го види, излъчваше нещо като отегчено спокойствие. Типично за него щеше да бъде да подремне насред цялото вълнение. Антоанет си спомни как хъркането му бе изпълвало кабината за управление на полета. Веднъж дори го бе хванала да се взира към нея с почти затворени клепачи, като само се преструваше, че спи. Наблюдаваше я как се справя с кризата в момента, защото бе наясно, че един ден щеше да ѝ се наложи да го прави наистина съвсем сама.