Антоанет провери здравината на въжетата, които привързваха ковчега към товарната решетка. Всичко бе наред; нищо не се бе разхлабило при последните маневри.
— Бийст… — обади се тя.
— Госпожичке?
— Долу в трюма съм.
— Доста добре си давам сметка за този факт, госпожичке.
— Искам да намалиш скоростта ни под тази на звука. Кажи ми, като го направим.
Беше се подготвила за протести, но не последва нищо такова. Усети поклащането на кораба, напрегна вътрешното си ухо, опитвайки се да долови разликата между намаляване на скоростта и слизане. Сега вече „Буревестник” всъщност не летеше. Формата му генерираше много малко аеродинамично издигане, затова трябваше да си създаде някаква опора, като насочи натиска си надолу. Досега вакуумът в товарно отделение бе осигурявал известна подемна сила, но тя никога не бе възнамерявала да слезе много надолу с обезвъздушен трюм.
Антоанет ясно си даваше сметка, че вече трябваше да е мъртва. Капитанът на демаршисткия кораб можеше да я е превърнал в прах, пръсната из безкрайното небе. А преследващият я кораб на паяците трябваше да я е атакувал, преди да бе имала време да се гмурне в атмосферата. Дори въпросното гмуркане трябваше вече да я е убило. То нямаше нищо общо с постепенното, контролирано вмъкване, което бе планирала, а приличаше повече на трескав опит да се добере светкавично под облаците, яздейки въздушното течение, създадено преди нея от демаршисткия кораб. Направи преценка на уврежданията веднага щом нивото на летене го позволи, и резултатите не бяха добри. Ако успееше да се върне в Ръждивия пояс, а това бе „ако” с главно А — все пак паяците бяха все още някъде там — тогава Зейвиър щеше да бъде много, много зает през следващите няколко месеца.
Е, това поне щеше да го опази от въвличане в нови неприятности.
— Вече се движим със субзвукова скорост, госпожичке — докладва Бийст.
— Добре. — Антоанет се увери за трети път, че е завързана за решетката така сигурно, както и ковчегът, а после провери отново настройките на скафандъра си. — Би ли отворил врата номер едно на товарното?
— Само един момент, госпожичке.
В края на решетката проблесна сребриста светлина. Тя премигна насреща ѝ, вдигна ръка и дръпна пред лицето си бутилковозелената стъклена маска на своя скафандър.
Първоначално тесният лъч светлина се разширяваше, а после силата на нахлуващия въздух я удари и я блъсна във вертикалната подпора на решетката. Въздухът изпълни помещението само за няколко секунди, като бучеше и свистеше около нея. Сензорът на скафандъра го анализира веднага и строго я посъветва да не си отваря шлема. Налягането бе надвишило една атмосфера, но въздухът беше убийствено студен и извънредно токсичен.
Антоанет си помисли, че изпълнената със задушливи отрови атмосфера, при това с шокиращи температури, бе цената, която човек трябваше да заплати за невероятните цветове, които въздухът придобиваше в Космоса.
— Придвижи се още двайсет клика по-дълбоко — рече тя.
— Сигурна ли си, госпожичке?
— Дяволите да те вземат, да.
Подът се залюля. Тя наблюдаваше, докато барометърът на скафандъра и отразяваше увеличаването на атмосферното налягане. Две атмосфери, три. Четири атмосфери и продължаваше да нараства. Антоанет се надяваше останалата част на „Буревестник”, която сега бе под отрицателно налягане, да не се разлепи около нея като намокрена хартиена торба.
„Каквото и да се случи — помисли си тя, — най-вероятно вече съм надвишила пълномощията на кораба…”
Когато увереността ѝ нарасна или по-скоро, когато пулсът и падна до нещо като нормалното ниво, Антоанет започна да се придвижва сантиметър по сантиметър към отворената врата, дърпайки ковчега след себе си. Това бе трудоемък процес, защото се налагаше да развързва и завързва отново въжетата му на всеки два-три метра. Но последното, от което се нуждаеше, бе нетърпение.
Сега, след като очите и вече се бяха адаптирали, установи, че светлината е потъмнена от сребристосивкави нюанси. Постепенно яркостта ѝ намаляваше и тя се покриваше с железен или бронзов плащ. Епсилон Еридани не беше ярка звезда, а на всичко отгоре сега голяма част от светлината ѝ се филтрираше от атмосферните пластове над тях. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмна щеше да става тя, докато се получеше ефект сякаш се намират на дъното на океан.
Но точно това бе искал нейният баща.
— Добре, Бийст, поддържай кораба стабилен. Аз се заемам с извършването на делото.