— Бъди внимателна, госпожичке.
По целия „Буревестник” имаше товарни входове, но отвореният сега се намираше на корема му и гледаше в обратна на посоката на движение. Антоанет се доближи до самия ръб, върховете на ботушите ѝ висяха на два-три сантиметра извън него. Изглеждаше несигурно, но тя бе все още здраво стъпила. Гледката ѝ се препречваше от тъмния търбух на корпуса, който се извиваше постепенно нагоре към опашката; нищо обаче не ограничаваше гледката ѝ надолу и встрани.
— Имаше право, татко — промълви тя, надяваше се — достатъчно тихо, за да не долови думите ѝ Бийст. — Това е наистина изумително място. Мисля, че в крайна сметка си направил добър избор.
— Госпожичке?
— Нищо, Бийст.
Започна да развързва въжетата на ковчега. Корабът се наклони и се олюля един-два пъти, при което стомахът ѝ се сви, а ковчегът се удари в товарната решетка, но като цяло Бийст се справяше превъзходно със задачата да поддържа стабилна височина. Скоростта сега бе доста под звуковата спрямо въздушния поток в момента, така че Бийст всъщност планираше, но това вършеше добра работа. Както се бе надявала, силата на вятъра бе намаляла значително, като се изключи странната внезапна вихрушка.
Ковчегът вече бе напълно развързан, почти готов да бъде бутнат през ръба. Баща ѝ приличаше на задрямал. Хората, извършили балсамирането, се бяха справили чудесно, нестабилният замразяващ механизъм бе свършил останалото. Невъзможно бе да повярва, че баща ѝ бе мъртъв от месец.
— Е, татко — рече Антоанет, — това е, струва ми се. Успяхме. Няма нужда от повече думи, ако питаш мен.
Корабът бе така любезен да не отговори.
— Все още не съм убедена, че постъпвам правилно — продължи Антоанет. — Искам да кажа, знам, че веднъж ти сподели това твое желание, но…
„Престани — помисли си тя. — Престани с тази тема”.
— Госпожичке?
— Да?
— Горещо препоръчвам да не се бавим тук.
Антоанет помнеше етикета на бирената бутилка. Тя не беше тук сега, но нямаше нито един детайл от нея, който да не бе в състояние да си припомни незабавно. Блясъкът на сребърните и златните мастила бе избледнял от деня, когато бе обелила с любов етикета от бутилката, но пред вътрешното ѝ зрение те все така блестяха с онова приказно рядко сияние. Това бе евтина стока масово производство, но в нейните ръце и съзнание етикетът бе придобил значимостта на религиозна икона. Беше много по-млада, когато бе махнала етикета, само на дванайсет-тринайсет години. След един доходен полет баща ѝ я бе завел в едно от заведенията, посещавано от хората от занаята. Макар опитът и да бе ограничен, нощта ѝ се бе сторила хубава, изпълнена с много смях и истории. Тогава, някъде към края ѝ, разговорът премина към различните начини, по които се разпореждаха с останките на космическите пътешественици, свързани както със съответната традиция, така и с личните предпочитания. Баща ѝ бе мълчал през по-голямата част от дискусията, усмихвайки се безмълвно, докато разговорът направи завой от сериозното към смешното и обратно към първото. И тогава, за голяма изненада на Антоанет, той бе заявил своето предпочитание — да бъде погребан в атмосферата на газов гигант. В който и да е друг момент тя може би щеше да предположи, че баща ѝ просто се подиграва с предложенията на своите приятели, но нещо в тона му и подсказа, че е абсолютно искрен и, макар никога досега да не бе споменавал нищо по въпроса, явно бе размишлявал върху него. И така, Антоанет си бе дала малък обет. Беше обелила етикета на бутилката за спомен и се бе заклела, ако някой ден баща ѝ умре и тя е в състояние да направи нещо, да не забрави желанието му.
И през всичките последвали години не беше трудно да си представя, че ще удържи обещанието си, дотолкова, че рядко се сещаше за него. Но сега, след като той умря, тя трябваше да застане лице в лице със своя обет, макар вече да ѝ се струваше донякъде детински и чудат. Това, което имаше значение, беше абсолютната убеденост, която ѝ се стори, че чу в гласа му през онази нощ. Макар тогава да бе само на дванайсет или тринайсет години и да не бе изключено все пак да си го бе въобразила или да бе заблудена от привидно сериозната му физиономия, тя беше дала тържествено обещание пред себе си и, колкото и затрудняващо или неудобно да бе то, трябваше да го изпълни, дори да означаваше да изложи на опасност живота си.
Развърза последните въжета и забута ковчега напред, докато една трета от дължината му се озова зад ръба. Един тласък и баща ѝ щеше да получи желаното от него погребение.
Това беше лудост. През всички следващи години на пиянски разговори в космическите барове той не бе споменал никога повече за идеята да бъде погребан в атмосферата на някоя подобна на Юпитер планета. Но нима това означаваше непременно, че изразеното през онази нощ желание не бе истинското желание на сърцето му? Все пак той не знаеше кога щеше да умре. Не бе имал време да сложи в ред нещата си преди злополуката; не бе имал причина да ѝ обясни търпеливо какво би искал да се направи с тленните му останки.