Лудост, да… но прочувствена лудост.
Антоанет блъсна ковчега в бездната.
За момент той като че ли увисна във въздуха зад кораба, сякаш не искаше да започне дългото падане към забравата. А после бавно се понесе надолу. Тя го наблюдаваше как се преобръща, изоставайки зад кораба, забавян от вятъра. Намаляваше бързо: вече беше с големината на палеца ѝ, сега пък — миниатюрно, премятащо се тиренце на границата на зрителния ѝ праг; най-сетне се превърна в точица, която само от време на време отразяваше слабата звездна светлина, достигаща дотук, като проблясваше и се губеше сред пастелните облачни слоеве.
Видя го още веднъж и след това го загуби окончателно.
Антоанет се облегна назад. Не беше очаквала това, но сега, след като го бе направила, след като бе погребала баща си, изтощението се стовари със смазваща сила върху нея. Внезапно усети цялата оловна тежест на въздушния натиск. Не усещаше тъга, в очите ѝ не напираха сълзи; вече бе плакала достатъчно. След време щеше да има още сълзи, убедена беше. Но сега изпитваше единствено изключително силно изтощение.
Антоанет затвори очи. Минаха няколко минути.
След това каза на Бийст да затвори вратата към товарното и се устреми на дългото пътешествие към командната кабина.
ТРЕТА ГЛАВА
От превъзходното си наблюдателско място в една от херметическите камери, Невил Клавейн наблюдаваше как в корпуса на „Куче грозде” постепенно се образува отвор. Бронираните роботи, които се суетяха напред-назад, приличаха на въшки-албиноси със своите черупки, множество сегменти и различни специализирани крайници, сензори и оръжия. Те прекосиха бързо откритото пространство до вражеския кораб и се закрепиха за корпуса му благодарение на прилепващите повърхности по краката си. После забързаха по увредената му повърхност, търсейки люкове и известните слаби места на този тип кораби, откъдето да влязат.
Роботите се движеха с типичните за насекомите произволни движения, водени от някакви свои критерии. Скарабеите можеха да превземат кораба много бързо, но тогава възникваше рискът да убият всички оцелели, потърсили подслон в зоните с атмосферно налягане. Затова Клавейн настоя машините да използват люковете, дори това да означаваше забавяне, докато преминат всички роботи.
Нямаше причини да се тревожи. Щом първият скарабей проникна вътре, стана ясно, че няма да срещне нито съпротива, нито въоръжени оцелели. Корабът беше тъмен, студен и притихнал. Почти бе в състояние да подуши смъртта на борда му. Роботът се движеше из неприятелския кораб и отминаваше мъртвите, застигнати от смъртта по постовете им. Подобни отчети идваха и от другите роботи, бродещи из други части на кораба.
Клавейн оттегли повечето скарабей и изпрати малък отряд конджоинъри по същия път, който бяха използвали роботите.
През очите на един скарабей той наблюдаваше как хората от взвода му преминават един по един през люка: това бяха подобни на призраци бели форми.
Отделението преброди кораба, движейки се през същите тесни пространства, които бяха изследвали роботите, но с допълнителната бдителност, присъща за хората. Те насочваха оръжието си към евентуалните скривалища, отваряха складовете, за да търсят в тях оцелели членове на вражеския екипаж. Така и не намериха такива. Мъртвите бяха подложени на дискретно изследване, което доказа, че нито един от тях не се преструва на такъв. Телата им започваха да изстиват и термалните данни около лицата им показваха, че смъртта вече бе настъпила, макар и наскоро. Не се виждаха признаци на насилствена смърт или наранявания.
Той оформи една мисъл и я изпрати към Скейд и Рьомонтоар, които се намираха все още на мостика. „Отивам вътре. Никакви „ако”, никакви „но”. Ще бъда бърз и няма да поемам ненужни рискове.”
[Не, Клавейн.]
„Съжалявам, Скейд, но не може да имаш всичко. Аз не членувам в уютното ви клубче, което означава, че мога да ходя където си поискам. Харесва ли ти или не, това е част от сделката.”
[Ти въпреки всичко си ценен актив, Клавейн.]
„Ще бъда внимателен, обещавам.”
Той усети как раздразнението на Скейд попива в собственото му емоционално състояние. Рьомонтоар също не бе въодушевен.