Като членове на Затворения съвет бе немислимо някой от тях да предприеме нещо толкова опасно като да се качва на борда на пленен неприятелски кораб. Бяха поели достатъчно голям риск, напускайки Майка Нест. Много от другите конджоинъри, в това число и Скейд, искаха той да се присъедини към Затворения съвет, където можеха да черпят от неговата мъдрост по-ефективно и да го предпазват от вреда. Благодарение на авторитета си в Съвета, Скейд можеше да затрудни живота му, ако той упорстваше в желанието си да остава извън него, и да му възлага символични задължения или дори да го задължи да се пенсионира. Не липсваха и други възможности за наказание и Клавейн не гледаше на нито едно от тях с лека ръка. Дори беше започнал да се замисля върху възможността в крайна сметка да се присъедини към Затворения съвет. Така поне щеше да научи някои отговори и евентуално щеше да окаже някакво влияние върху агресорите.
Но докато решеше да лапне този залък, щеше да бъде войник. Никакви ограничения не важеха за него и проклет да бъдеше, ако действаше така, сякаш вече бяха в сила.
Зае се с подготовката на скафандъра си. Известно време, някъде преди около два-три века, този процес бе значително по-бърз и по-лесен. Човек слагаше маска и комуникационно оборудване, после прекрачваше през мембрана от умна материя, опъната на вратата като единствена преграда към вакуума. При това преминаване слой от мембраната обгръщаше човека и моментално образуваше опънат по кожата му скафандър. При връщането си той преминаваше през същата мембрана и скафандърът му се връщаше обратно там, просмуквайки се като вълшебна слуз. Така излизането от кораба бе приблизително толкова сложно, колкото поставянето на слънчеви очила. Разбира се, подобни технологии никога не са били особено ефективни по време на война, защото бяха прекалено уязвими при атака, и още по-малко — в ерата след чумната епидемия, когато бе разумно да се използват само най-здравите форми на нанотехнологиите.
Клавейн подозираше, че би трябвало да е раздразнен заради допълнителните усилия, които бяха необходими сега. Но в много отношения актът на поставянето на скафандъра — сърцатото налагане на пластините на бронята, критичната проверка на всички подсистеми, закрепването на оръжието и сензорите — му се струваше странно успокояващ. Може би защото наподобяващата изпълнението на ритуал природа на упражнението приличаше на поредица от суеверни жестове, предназначени да държат по-надалече нещастието. Или може би защото му напомняше за положението на нещата по време на собствената му младост.
Излезе през люка и се отправи към неприятелския кораб. Той светеше на фона на тъмния газов гигант. Определено беше пострадал, но не се виждаше излизането на газове отвътре, което говореше, че не е загубил целостта на своя корпус. Възможно бе дори някой от неговите обитатели да е оцелял. Макар сканирането с инфрачервени лъчи да не бе довело до окончателни заключения, лазерните съоръжения бяха установили незначително движение напред-назад из целия кораб. Това движение можеше да бъде обяснено с ред причини, но най-очевидната бе присъствието на поне един човек, който все още се движеше вътре. Но пък нито скарабеите, нито разузнавателният му отряд бяха открили оцелели.
Нещо привлече погледа му: извиваща се бледозелена нишка светлина в тъмния полумесец на газовия гигант. Почти не се беше сещал за товарния кораб, откакто се бе появил корабът на демаршистите, тъй като първият така и не бе изплувал от атмосферата. Най-вероятно Антоанет Бакс беше мъртва, убита по един от няколкото хиляди начина, по които бе възможно да бъдеш убит, когато си в атмосферни условия. Клавейн нямаше представа какво бе възнамерявала да прави там и се съмняваше, че е било нещо, което той самият би одобрил. Но тя беше сама, поне така смяташе, а това не бе начинът да умреш в Космоса. Помнеше как не бе обърнала внимание на предупреждението на капитана на демаршистите и си даде сметка, че всъщност ѝ се възхищава за това. Не я познаваше що за човек е, но не можеше да ѝ отрече, че е смела.
Той тупна с глух звук на повърхността на неприятелския кораб и омекоти удара като прегъна колене. Изправи се; подметките му залепваха за корпуса. Засенчи с длан очи, за да ги предпази от блясъка на слънцето, и се обърна назад, за да погледне към „Куче грозде”, наслаждавайки се на рядката възможност да го види отдалече. Корабът беше толкова тъмен, че в първия момент му беше трудно да го различи. След това имплантите му го отделиха с пулсиращ зелен контур, мащабът и разстоянието бяха обозначени с червени цифри. „Куче грозде” беше лайтхъгър, способен да осъществява междузвездни полети. Източеният му корпус изтъняваше все повече към носа, придавайки му максимално ефикасна аеродинамична форма за подпомагане на поддържането на близка до светлинната скорост. Край най-дебелата точка на корпуса, непосредствено преди започването на опашната част, се намираха двата двигателя, извадени от корпуса и подпирани на тънки лонжерони. Това бяха така наречените от другите човешки фракции „конджоинърски двигатели” поради простата причина, че именно конджоинърите притежаваха монопол върху тяхното конструиране и дистрибуция. Столетия наред конджоинърите бяха позволявали на демаршистите, ултрите и другите пътуващи в междузвездното пространство фракции, да използват технологията, без никога да изпуснат и намек за тайнствените физически процеси, които позволяваха на защитените срещу външни намеси и фалшификации двигатели да функционират.