При нулева гравитация главите не увисват безжизнено. Даже устите не се отварят. Мъртвите тела запазват в по-голяма или по-малка степен позата си като живи, независимо дали са завързани по някакъв начин или се носят безпрепятствено от стена до стена. Това бе един от първите и най-смразяващи уроци на космическата война: в Космоса понякога бе трудно да различиш мъртвите от живите.
Целият екипаж бе измършавял, сякаш от месеци живееше само с дажби от неприкосновените запаси. По кожата на някои се виждаха доказателства за стари, недобре зараснали наранявания. Възможно бе някои дори да бяха умрели преди това и да бяха изхвърлени от кораба, за да се икономисва гориво. Под кепетата си малцина имаха нещо повече от едва наболи сивкави косми. Бяха облечени еднакво, а отличителните им знаци бяха свързани по-скоро със специализацията им, отколкото с ранга. На мрачната аварийна светлина кожата им изглеждаше сиво-зелена.
Сега Клавейн видя през собствените си очи как един труп се появи в полезрението му. Мъжът сякаш плуваше из въздуха, устата му бе отворена едва-едва, очите му бяха фиксирани към някакво неопределено място на няколко метра пред него. Той се удари с тъп звук в една от стените и Клавейн усети леката реверберация на мястото, за което бе завързан.
Проектира молбата си към главата на жената.
„Би ли се уверила, че това е труп?”
Тя изпълни молбата му. Тогава Клавейн нареди всички от разузнавателния отряд да се вържат и да стоят неподвижно. Не се виждаха други трупове, следователно не би трябвало да има други обекти, предизвикващи раздвижването на самия кораб. Клавейн изчака миг, докато получи последната информация от „Куче грозде”, който държеше лазерите си все така насочени към врага.
В първия момент се усъмни в това, което му показаха.
Изглеждаше нелогично, но нещо във вражеския кораб продължаваше да мърда.
— Госпожичке?
Антоанет познаваше много добре този тон на гласа му и той не вещаеше нищо добро. Притисната в ускорителната си кушетка, тя измърмори нещо, което никой и нищо друго на света освен Бийст не би било в състояние да разбере.
— Става нещо, нали?
— За съжаление да, госпожичке. Не съм сигурен, но както изглежда има някакъв проблем с главния ядрен двигател.
Бийст ѝ показа схема на съответната система върху прозореца на моста; от другата му страна се носеха облачните слоеве, които „Буревестник” пореше при завръщането си към открития Космос. Елементи от осъществяващия ядреното топене мотор бяха защриховани със застрашително пулсиращо червено.
— По дяволите! Токамакът, нали?
— Така ми се струва, госпожичке.
— Шибана работа. Знаех си, че трябва го сменим при последния основен преглед.
— Езика ти, госпожичке. И с цялото си уважение напомням, че каквото е сторено, вече не може да се промени.
Антоанет прегледа информацията и от другите диагностични апаратури, но положението не стана по-добро.
— Това стана заради Зейвиър — обяви най-накрая тя.
— Зейвиър ли, госпожичке? И по какъв начин виновникът е мистър Лиу?
— Зейв се закле, че токамакът може да осъществи още поне три полета, преди да сдаде багажа.
— Може би, госпожичке. Но преди да хвърлиш прекалено голяма вина върху мистър Лиу би трябвало да си спомниш изключването на главния двигател, което изиска от нас полицията при потеглянето ни от Ръждивия пояс. Това определено не се отрази добре на токамака. На всичко отгоре после трябваше да бъде подложен на пагубните вибрации по време на навлизането в атмосферата.
Антоанет се намръщи. Понякога се питаше на чия страна е всъщност Бийст.
— Добре — рече тя. — Зейв е оневинен. Засега. Но това не ми помага особено, нали?
— Развалянето на нещо може да се предвиди, госпожичке, но не и да се гарантира.
Антоанет хвърли отново поглед към данните върху дисплея.
— Трябват ни още десет клика на секунда, само за да достигнем орбита. Ще успееш ли да се справиш, Бийст?
— Правя всичко възможно, госпожичке.
Тя кимна, приела, че не би могла да иска повече от това от своя кораб. Облаците отгоре започваха да изтъняват, небето потъмняваше и придобиваше среднощносин цвят. Космосът изглеждаше достатъчно близо, за да го пипнеш, ако протегнеш ръка.