Но тепърва я очакваше много дълъг път.
Клавейн наблюдаваше, докато бе отстранен и последният прикриващ слой от скривалището на оцелелия. Един от неговите войници осветяваше с фенер тъмното ъгълче. Оцелелият се бе свил в него, увит в изцапано, сиво термално одеяло. Клавейн изпита облекчение; сега, след като се бяха погрижили за тази дребна подробност, неприятелският кораб можеше да бъде унищожен спокойно, а „Куче грозде” — да се върне в Майка Нест.
Намирането на оцелелия се оказа много по-лесно, отколкото бе предполагал Клавейн. Бяха необходими само трийсетина минути, за да се открие точното местонахождение, като полето на издирването се стесняваше постепенно чрез употребата на акустични и биосензорни скенери. А после трябваше просто да се свалят преградите и оборудването, докато открият скритата ниша, чийто обем бе приблизително колкото на два шкафа, допрени гръб с гръб. Хората от екипажа избягваха да ходят в тази част на кораба заради засилената радиация вследствие на близостта му с атомните двигатели.
Клавейн реши веднага, че скривалището прилича на набързо приспособено помещение за арест в кораб, който не е бил предназначен да превозва затворници. Пленникът вероятно бе сложен в дупката, а преградите и оборудването бяха върнати по местата и застопорени, като оставеният проход позволяваше само да влиза въздух и да се подават храна и вода. Дупката беше мръсна. Клавейн накара скафандъра си да вземе проба от въздуха и да го пусне пред носа му: вонеше на урина и изпражнения. Нямаше представа дали отношението към затворника е било такова през цялото време или само след като вниманието на екипажа е било привлечено от появата на „Куче грозде”.
Но във всяко друго отношения явно се бяха грижили добре за затворника. Стените на дупката бяха омекотени, имаше и две халки, за които можеше да се привързва, за да не се нарани по време на бойни маневри. Беше поставен микрофон за общуване, но, доколкото виждаше Клавейн, той работеше само в едната посока, като даваше възможност да се говори на затворника. Освен одеяла имаше и останки от храна. Клавейн беше виждал и по-лоши места за пленници. Дори бе посещавал някои от тях.
Изпрати мисъл към главата на войника, който държеше фенера. „Ще му отметнеш ли одеялото? Искам да видя кого сме открили?”
Войникът посегна към дупката. Клавейн се чудеше кой може да е затворникът, умът му изследваше различните възможности. Не знаеше напоследък да са пленявани конджоинъри, а и се съмняваше, че врагът би си създал толкова труд, за да запази някой от тях жив. Следващото най-вероятно предположение бе, че затворникът е от неприятелските редици, може би предател или дезертьор.
Войникът отметна завивката от свитата фигура.
Затворникът, свит като зародиш в майчината утроба, изписка при нахлуването на светлината и прикри привикналите си към тъмнината очи.
Клавейн се взря в него. Той нямаше нищо общо с очакванията му. На пръв поглед можеше да бъде взет за юноша, защото размерите и пропорциите му бяха аналогични на тази възраст. Голата му плът с човешки вид розовееше в дупката.
Едната му ръка над лакътя бе покрита с ужасни рани от изгаряне, там сгърчената кожа бе на места яркорозова, а другаде — мъртвешки бяла.
Пред Клавейн стоеше хиперсвиня: генетична химера между прасе и човек.
— Здравей — каза Клавейн; усиленият му глас излизаше през високоговорителя на скафандъра.
Прасето се раздвижи. Направи го внезапно и като пружина и завари всички присъстващи неподготвени. Нахвърли се с нещо дълго и металическо, което бе стискало в юмрука си. Предметът проблесна, краят му вибрираше като камертон. Свинята го заби с всички сили в гърдите на Клавейн. Върхът на острието се плъзна по бронята, като остави само тясна блестяща следа, но намери мястото близо до рамото на Клавейн, където две плочки се приплъзваха една върху друга. Острието се мушна в пролуката, скафандърът отчете нахлуването с издаване на остра пулсираща аларма в шлема. Клавейн отскочи, преди острието да успее да проникне през вътрешния слой на скафандъра му и да достигне до кожата, и се блъсна с остър пукот в стената отзад. Оръжието изхвърча от ръката на прасето и се завъртя като кораб, загубил жироскопски контрол. Едва сега Клавейн установи, че това е пиезонож; носеше нещо подобно на колана на скафандъра си. Свинята сигурно го бе откраднала от някой от демаршистите.