Клавейн успя да си поеме дъх.
— Да започнем пак, а?
Другите конджоинъри притиснаха прасето. Клавейн направи оглед на скафандъра си и поиска да му даде отчет за нанесените увреждания. Край рамото целостта на налягането бе нарушена. Нямаше опасност да се задуши поради липса на въздух, но все още не бе сигурен, че са открили всички отровни вещества, присъстващи на борда на неприятелския кораб. Почти рефлекторно откачи запечатващия спрей от колана си, насочи го към причинената от ножа рана в скафандъра и я покри с бързо втвърдяващата се епоксидна смола, която образува там нещо като огънат сив мехур.
Някъде непосредствено преди зората на демаршистката ера, през двайсет и първи или двайсет и втори век, близо и до раждането на Клавейн, цяла поредица от човешки гени бяха вкарани в домашното прасе. Целта бе да се оптимизира трансплантацията на органи от единия на другия вид и някои части от тялото на прасетата да се използват за спасяване на хора. Вече съществуваха по-добри начини за възстановяване или замяна на увредени тъкани, използвани от векове, но експериментите с прасета продължаваха. Генетичната интервенция бе отишла прекалено далече и най-накрая бе постигната не само съвместимостта между видовете, а и нещо неочаквано: разум.
Никой обаче, дори свинете, не знаеха какво всъщност бе станало. Макар генните инженери да не възнамеряваха да доведат познавателните им способности до човешкото ниво, прасетата със сигурност не бяха започнали да използват езика случайно. Не всички бяха на това ниво — съществуваха множество подгрупи прасета с различни умствени и гласови способности — но тези, които можеха да говорят, бяха създадени от хора, знаещи какво точно правят. И това не се дължеше просто на факта, че в мозъците им бе вкарана нужната за тази цел машинария. Гърлата, белите дробове и челюстите им също бяха адаптирани така, че да бъдат в състояние да формират звуците на човешката реч.
Клавейн се приведе напред и заговори на затворника:
— Можеш ли да ме разбираш? — попита той, първо на норте, а след това — на каназиански, основния език на демаршистите. — Казвам се Невил Клавейн. Ти си задържан от конджоинърите.
Прасето отговори с префасонираните си гърло и челюсти, които му позволяваха да формира съвършени човешки звуци.
— Пет пари не давам от кого съм задържан. Можете да си го заврете и да пукнете.
— Нито едно от тези неща не фигурира в плана ми за деня.
Свинята отвори уморено едното си розовочервено око.
— Кои, по дяволите, сте вие? Къде са останалите?
— Екипажът на кораба ли? Опасявам се, че всичките са мъртви.
Свинята не прояви видима благодарност при тази новина.
— Убихте ли ги?
— Не. Бяха вече мъртви, когато се качихме на кораба.
— А вие сте?
— Както казах — конджоинъри.
— Паяци… — Прасето присви почти човешката си уста в подобие на отвращение. — Знаеш ли какво правя с паяците? Пикая отгоре им — Много мило.
Клавейн виждаше, че така не стигат доникъде. Помоли беззвучно един от разузнавателния отряд да приспи прасето и да го превози до „Куче грозде”. Нямаше представа кого или какво представлява прасето, как се бе озовало във въртележката на войната, но щеше да разбере много повече след като извлекат информацията направо от мозъка му. А една доза от конджоинърските медишинки щеше да направи чудеса с необщителността му.
Клавейн остана на вражеския кораб, докато разузнавателният отряд приключи проверката и се увери, че врагът не бе оставил тактически полезна информация. Не намериха нищо такова: всичките им бази данни бяха празни. Успоредното издирване установи липсата на технологии, които вече да не са напълно известни на конджоинърите, както и на оръжейни системи, които заслужаваше да си присвоят. Оставаше да извършат стандартната в такъв случай процедура — да унищожат претърсения кораб, за да не попадне отново в ръцете на врага.
Клавейн размишляваше кой би бил най-добрият начин да унищожи кораба, когато усети присъствието на Рьомонтоар да завладява главата му.
[Клавейн?]
„Какво има?”
[Получихме сигнал за помощ от товарния кораб.]
„Антоанет Бакс? Мислех, че е мъртва.”
[Не е, но скоро може и да бъде. Корабът ѝ има проблеми с двигателите, както изглежда токамакът е отказал. Не е успяла да развие достатъчно висока скорост, нито да достигне орбита.]
Клавейн кимна, по-скоро заради самия себе си, отколкото за Рьомонтоар. Представи си вида параболична траектория, която трябва да бе осъществил „Буревестник”. Още може и да не бе достигнал връхната точка на тази парабола, но рано или късно Антоанет Бакс щеше да започне да се спуска обратно към облаците. Представи си също отчаянието, което трябва да я бе накарало да излъчи сигнала за бедствие, когато единственият кораб, достатъчно близо, за да отговори, бе конджоинърски. Доколкото знаеше, повечето пилоти биха предпочели смъртта пред перспективата да станат пленници на паяците.