[Клавейн… даваш си сметка, че не ни е възможно да приемем зова ѝ.]
„Давам си.”
[Така ще създадем прецедент. Ще подкрепим незаконната дейност. Най-малкото, няма да имаме друг избор освен да я привлечем в нашите редици.]
Клавейн кимна отново, спомняйки си колко пъти бе виждал затворниците да крещят и да се мятат, когато ги повеждаха към мястото, където щяха да напълнят главите им с конджоинърска машинария. Не бяха прави да се страхуват от това; той го знаеше по-добре от всеки друг, тъй като някога сам се бе съпротивлявал. Но разбираше как се чувстват.
И не беше сигурен, че желае да причини целия този ужас на Антоанет Бакс.
Малко по-късно Клавейн видя яркосинята искрица, когато неприятелският кораб се блъсна в атмосферата на газовия гигант. Моментът бе съвпаднал случайно, но корабът го направи от тъмната страна и освети струпаните пластове от облаци в пурпурни ивици, докато потъваше все по-надолу. Беше впечатляващо, дори красиво, и Клавейн за момент се изпълни с желание да го покаже на Галиана, защото точно този тип визуален спектакъл би я очаровал. Щеше да одобри и метода за унищожаване на кораба, който бе избрал: не беше нещо така прахосническо като изстрелването на ракета. Вместо това бе прикрепил три ракети-влекачи от „Куче грозде”, миниатюрни роботи, които се бяха залепили за неприятелския кораб, и го бяха повлекли към газовия гигант. Отделиха се от него едва когато го деляха само минути от повторното му влизане в атмосферата. Това стана под остър ъгъл и изгарянето на вражия кораб бе наистина впечатляващо.
Сега влекачите бързаха обратно към дома с висока скорост, за да догонят „Куче грозде”, който вече се бе насочил към Майка Нест. Щом се завърнеха, операцията можеше да се сметне за приключена; оставаше само да се погрижат за затворника, но решаването на съдбата на прасето не трябваше да става спешно. Колкото до Антоанет Бакс… е, независимо от нейните мотиви, Клавейн се възхищаваше на смелостта ѝ; не само защото бе навлязла толкова навътре във военната зона, а и защото, без да ѝ мигне окото, не бе обърнала внимание на предупреждението на капитана на демаршисткия кораб, а когато стана необходимо — от начина, по който бе събрала кураж да помоли конджоинърите за помощ. Трябва да знаеше, че молбата ѝ е неразумна; че заради незаконното си навлизане във военната зона бе загубила всякакво право за получаване на помощ и надали един военен кораб би изгубил време и гориво, за да ѝ помогне. Със сигурност знаеше също така, че дори конджоинърите да ѝ спасяха живота, трябваше да плати за това като се присъедини към техните редици, нещо, което демаршистката пропаганда се бе постарала да ѝ представи като аналог на ада.
Не. Неразумно бе да се мисли, че е очаквала наистина да бъде спасена. Но молбата ѝ бе проява на смелост.
Клавейн въздъхна, усещайки, че е на път да се изпълни с отвращение към самия себе си. Даде на „Куче грозде” команда по невронен път да отправи насочен лъч към поразения търговски кораб. Когато връзката бе установена, заговори:
— Антоанет Бакс… аз съм Невил Клавейн. Намирам се на борда на конджоинърския кораб. Чуваш ли ме?
Сигналите вече достигаха с известно закъснение поради увеличеното разстояние, а полученият в отговор сигнал бе зле фокусиран. Гласът ѝ звучеше така, сякаш идваше от безкрайно далече.
— Защо ми отговаряш чак сега, копеле? Виждам, че ме оставихте да умра.
— Любопитен съм, това е всичко.
Затаи дъх; напълно възможно беше тя да не му отвърне.
— За какво?
— Ами какво те накара да поискаш помощта ни. Не се ли ужасяваш от това, което ще направим с теб?
— И защо трябва да бъда ужасена?
Тонът ѝ прозвуча безгрижно, но не успя да го заблуди.
— Нашата политика е да асимилираме пленените затворници, Бакс. Доведем ли те на кораба си, ще свържем към главата ти нашите машини. Това не те ли тревожи?
— Тревожи ме, но точно сега дяволски повече ме тревожи перспективата да се ударя в шибаната планета.
Клавейн се усмихна.
— Поведението ти е изключително прагматично, Бакс. Изпълва ме с възхищение.
— Добре. А сега ще се разкараш ли, за да ме оставиш да умра спокойно?
— Антоанет, слушай ме внимателно. Имам нужда да направиш нещо за мен, и то спешно.