— Вие изобщо не сте превземали кораба ми — напомни му Вольова. — Така че не надценявайте възможностите си. — Върна вниманието си към Клавейн и гласът ѝ стана по-остър, отколкото беше при пристигането му. — Сериозно ли мислиш за превземане със сила?
— Ако това е единственият начин тези хора да бъдат изведени от планетата, тогава да, точно това ще направя.
Триумвирът го погледна лукаво.
— Както разбирам, запя друга песен, Клавейн. Откога евакуирането на Ризургам зае първо място сред твоите приоритети?
Той погледна към Фелка.
— Осъзнах, че притежанието на оръжията съвсем не е чак толкова ясно разделен на черно и бяло проблем, както смятах. Трябваше да се направи избор, по-труден, отколкото би ми се искало, и то не един, но си дадох сметка, че избягвам да мисля за тях именно заради трудността им.
— Значи не искаш оръжията, така ли? — попита Вольова.
Клавейн се усмихна.
— Всъщност още ги искам. Както и ти. Но мисля, че бихме могли да се споразумеем.
— Чака ни работа, Клавейн. Нямам предвид само евакуирането на Ризургам. Наистина ли смяташ, че ще оставя инхибиторите да правят каквото си искат?
Той поклати глава.
— Не. Всъщност вече имам своите подозрения.
— Аз умирам, Клавейн. Нямам бъдеще. При подходяща интервенция бих могла да оцелея още няколко седмици, не повече. На някой друг свят може би ще успеят да направят за мен още, стига, разбира се, някъде все още да са запазени съществуващите преди чумата технологии, но това ще включва досадни неща като замразяване, нещо, което ми се е случвало предостатъчно пъти за едно съществуване. Затова смятам, че това е краят. — Вдигна китката си с тънка като на птица кост и потупа по леглото. — Поверявам ти този скапан, чудовищен кораб. Можеш да го отведеш заедно с хората далече оттук, веднъж щом приключим операцията по евакуирането. Ето, давам ти го. Твой е. — Тя повиши глас, усилие, което може би ѝ струваше повече, отколкото той бе в състояние да предположи. — Чуваш ли, Капитане? Сега корабът е на Клавейн. Следователно аз си подавам оставката като триумвир.
— Капитан ли…? — попита Клавейн.
Тя се усмихна.
— Ще разбереш, не се притеснявай.
— Аз ще се погрижа за евакуираните — увери я Клавейн. А после кимна и към Хури. — Имате думата ми. Обещавам, че няма да предам доверието ти, триумвир.
Вольова го накара да замълчи с уморено махване на ръка.
— Вярвам ти. Ти ми изглеждаш от хората, които си вършат работата докрай.
Той се почеса по брадата.
— В такъв случай има само още едно нещо.
— Оръжията ли? Кой ще ги получи в крайна сметка? Е, не се тревожи. Вече съм мислила за това.
Той зачака, оглеждайки поредицата от абстрактни сиви гънки, която представляваше отпуснатото върху леглото тяло на триумвира.
— Ето какво предлагам — обяви тя със слаб като шепот на вятъра глас. — И то не подлежи на преговори. — Тогава премести отново вниманието си към Антоанет. — Ти. Как каза, че ти е името?
— Бакс — отвърна, почти заеквайки, младата жена.
— Хмм. — Ако се съдеше по тона на Иля, това бе най-безинтересното нещо, което беше чувала в живота си. — А корабът ти… товарния… наистина ли е толкова голям и бърз, както се твърди?
Антоанет сви рамене.
— Така смятам.
— Тогава вземам и него. Няма да ти трябва, щом приключим с евакуирането на планетата. Вие по-добре се погрижете да приключите с тази работа преди да съм умряла.
Клавейн погледна към Бакс и след това — отново към Вольова.
— За какво ти е корабът ѝ, Иля?
— За слава — отвърна пренебрежително тя. — За слава и изкупление. За какво друго според теб?
Антоанет Бакс седеше сама на мостика на кораба си, корабът, който беше неин и преди това — на баща ѝ, корабът, който някога беше обичала и после беше мразила, корабът, който бе част от нея, като плътта ѝ, със съзнанието, че това е последният път. За добро или за лошо, нищо вече нямаше да бъде същото от сега нататък. Беше дошъл моментът да приключи процеса, започнал с онова излитане от карусел Ню Копенхаген, имащо за цел осъществяването на един абсурден и глупав обет от детството ѝ. Въпреки цялата си глупост, той бе роден от нежност ѝ обич, а я бе отвел насред войната и в огромната смазваща машина на самата история. Само ако знаеше, ако нещо ѝ бе подсказало какво щеше да се случи, как щеше да се замеси в историята на Клавейн, история, която бе започнала векове преди собственото ѝ раждане и щеше да я откъсне от средата ѝ и да я отнесе на светлинни години от дома и десетилетия в бъдещето… тогава може би щеше да изгуби кураж и да се откаже от изпълнението на обета. Може би. Но не беше изключено и да реагира по съвсем друг начин — да погледне страха си право в лицето и да се изпълни с дори още по-непреклонна решимост да изпълни онова, което си бе обещала да направи преди толкова години. Напълно възможно беше да постъпи именно така. Който си е твърдоглав, остава такъв до гроб… ако това не беше личното ѝ мото, време беше да го направи такова. Баща ѝ може би нямаше да одобри, но тя бе убедена, че в дълбините на сърцето си щеше да се съгласи и може би дори да се изпълни с възхищение към нея заради него.