— Корабе?
— Да, Антоанет?
— Всичко е наред, знаеш ли. Нямам нищо против. Можеш да продължаваш да ме наричаш „госпожичке”.
— Това винаги е било само преструвка. — Бийст или по-точно Лайл Мерик — направи пауза. — Справих се по-скоро добре, не мислиш ли?
Татко е имал право да ти се довери. Ти наистина се грижеше за мен, нали?
Толкова добре, колкото успявах. Което не беше толкова добре, колкото се надявах. Но и ти не улесняваше нещата. Но това е неизбежно, като се има предвид кой ти е баща. Той не беше от предпазливите и ти си наследила това му качество.
— Но се справихме, Корабе. И продължаваме да се справяме. Това все пак означава нещо, нали?
— Така мисля.
— Корабе… Лайл…
— Антоанет?
— Знаеш какво иска триумвирът, нали?
Мерик не и отговори в продължение на няколко секунди. Цял живот си бе въобразявала, че паузите бяха вкарани като украса в разговорите на субперсоната, но сега вече знаеше, че са напълно реални. Съзнанието на симулацията на Мерик беше доста близко до нормалната човешка мисъл, така че паузите му говореха за истински ретроспекции.
— Да, Зейвиър ме информира.
Антоанет се зарадва, че поне не ѝ се налагаше тя да го запознае с тази част от уговорката.
— Когато евакуирането завърши, когато отведем от планетата толкова хора, колкото успеем, триумвирът ще иска да използва „Буревестник” за себе си. Казва, че било за слава и изкупление. Звучи ми като самоубийствена мисия, Лайл.
— И аз стигнах горе-долу до същото заключение, Антоанет. — Синтетичният глас на Мерик звучеше изнервящо спокойно. — Тя умира, доколкото разбирам, така че това не е самоубийство в стария смисъл… но правенето на тази разлика е абсолютно безсмислено. Предполагам, иска да изкупи миналото си.
— Хури, другата жена, казва, че тя не е чудовището, което са направили от нея хората на Ризургам. — Антоанет поддържаше гласа си равен и спокоен като този на Мерик с цената на доста усилия. Двамата засягаха ужасна тема, обикаляха около отсъствие, което никой от тях не желаеше да признае. — Но предполагам, че в миналото си все пак е извършила някои лоши неща.
— В такъв случай ставаме двама. Да, Антоанет, знам какво те тревожи. Но не трябва да се притесняваш за мен.
— Тя мисли, че ти си просто кораб, Лайл. И никой няма да ѝ каже истината, защото всички страшно много се нуждаят от нейното сътрудничество. Не че ако ѝ кажеха, нещо щеше да се промени… — Младата жена не довърши мисълта си; мразеше се, задето се чувстваше толкова тъжна. — Ти ще умреш, нали? Най-накрая, така, както щеше да стане преди всички тези години, ако татко и Зейвиър не ти бяха помогнали.
— Аз го заслужавах, Антоанет. Извърших нещо ужасно и се изплъзнах от лапите на правосъдието.
— Но, Лайл…
Усещаше парене в очите. В цялото ѝ същество започваха да се надигат сълзи, глупави, ирационални сълзи, заради които се презираше. Беше обичала кораба си, после го беше мразила… мразила заради лъжата, в която бе замесен баща ѝ, заради лъжата, която ѝ бяха казали; и след това го бе обикнала отново, защото корабът и призракът на Лайл Мерик, който го обитаваше, бяха осезаема връзка с баща ѝ. И след като бе постигнала това помирение, ножът отново се бе завъртял в раната. Отнемаха ѝ онова, което се бе научила да обича, онази кучка Вольова измъкваше от ръцете ѝ последната връзка с баща ѝ…
Защо всичко винаги трябваше да става по трудния начин? Единственото ѝ желание бе да спази един обет.
— Антоанет?
— Бихме могли да те отделим оттук — каза тя. — Да те извадим от кораба и да те заменим с обикновена субперсона. Не е нужно Вольова да знае за това, нали?
— Не, Антоанет. Дошло е и моето време. Ако тя иска слава и изкупление, защо тогава аз да не мога да взема мъничко от тях за себе си?
— Ти вече промени положението. Няма никаква нужда от по-голяма саможертва.
— Но въпреки това аз правя този избор. Няма да ми се сърдиш за него, нали?