— Не — отвърна тя, но гласът ѝ изневери за момент. — Няма.
— Ще ми обещаеш ли нещо, Антоанет?
Тя потърка очи, засрамена от сълзите си и същевременно — обзета от странно ликуване.
— Какво, Лайл?
— Че ще продължаваш да се грижиш добре за себе си, каквото и да се случи оттук нататък.
Тя кимна.
— Обещавам. Ще го направя.
— Това е добре. Искам да кажа още нещо и после мисля, че всеки може да си върви по пътя. Аз мога да продължа сам с евакуирането на хората. Всъщност категорично отказвам да ти позволя да се излагаш на по-нататъшна опасност, като продължаваш да летиш на борда ми. Как ти се струва тази заповед? Впечатлена си, нали? Не мислеше, че съм способен на това.
— Не, Корабе, не мислех.
Младата жена се усмихна, напук на себе си.
— И едно последно нещо, Антоанет. За мен беше удоволствие да служа под твоите команди. Удоволствие и чест. А сега, моля те, отиди да си намериш друг кораб, за предпочитане по-голям и по-хубав, на който да бъдеш капитан. Сигурен съм, че ще се справиш прекрасно с тази задача.
Тя стана от мястото си.
— Ще се постарая, обещавам.
— В това не се и съмнявам.
Антоанет тръгна към вратата, но на прага се поколеба.
— Сбогом, Лайл — каза тя.
— Сбогом, госпожичке.
ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
Измъкнаха го треперещ от отворения ковчег. Той се чувстваше като спасен в последния момент, давещ се през зимата човек. Започна да фокусира лицата на хората наоколо, но не разпозна веднага нито едно от тях. Някой хвърли термално одеяло около раменете му. Гледаха го без да говорят, защото предполагаха, че не му беше до разговори и би предпочел да се ориентира със собствени сили.
Клавейн поседя на ръба на ковчега няколко минути, докато усети в краката си достатъчно енергия, за да се потътри из стаята. Спъна се в последния момент, но успя да падне грациозно, сякаш внезапно бе решил да се подпре на бронираната рамка на прозореца. Взря се през стъклото. Не виждаше нищо освен тъмнина и собственото си призрачно отражение. Изглеждаше като без очи, очните му кухини бяха със сенки, също толкова черни, както и вакуумът навън. Изпълваше го непреодолимо усещане за дежа вю, чувството, че вече е бил тук, и е съзерцавал подобното си на маска лице. Той опъна нишката на спомените, докато се освободи, и си припомни една, организирана в последния момент дипломатическа мисия, една приближаваща към окупирания Марс совалка, предстоящата конфронтация с един стар враг и приятел на име Галиана… и си спомни, че даже тогава, преди четиристотин години, макар вече май да бяха и повече, се почувства прекалено стар за света, прекалено стар за ролята, която му налагаше той. Ако тогава знаеше какво му предстои, или щеше да се изсмее, или да полудее. Беше му се струвало, че това е краят на живота му, а в действителност се бе оказало само миг от неговото начало, който сега трудно отделяше от детството си.
Погледна назад към хората, които го бяха довели, и после нагоре, към тавана.
— Намалете осветлението — обади се някой.
Отражението му изчезна. Сега успяваше да види нещо друго освен тъмнина. Беше рояк звезди в едната полусфера на небето. Червени, сини, златни и смразяващо бели. Едни бяха по-ярки от други, но той не виждаше познати съзвездия. Но струпването на звезди в едната част на небето означаваше само едно — все още се движеха релативистично, все още с близка до светлинната скорост.
Клавейн се обърна към групичката хора.
— Мина ли битката? — попита той.
Бледа тъмнокоса жена отговори от името на всички:
— Да, Клавейн. — Говореше топло, но не с абсолютната увереност, която бе очаквал. — Да, мина. Влязохме в бой с трите конджоинърски кораба, като унищожихме единия и повредихме другите два.
— Само ги повредихте?
— Симулациите не го представиха съвсем правилно — отвърна жената. Тя се приближи до Клавейн и напъха под носа му чаша с някаква кафява течност. Той се вгледа в лицето и косата ѝ. В тях имаше нещо познато, нещо, което пробуди същите стари спомени, раздвижени от отражението му в прозорчето. — Ето, изпий това. Възстановяващи медишинки от арсенала на Иля. Ще ти подейства превъзходно.
Клавейн пое чашата от ръката ѝ и подуши бульона. Миришеше на шоколад, а бе очаквал чай. Отпи малко от него.
— Благодаря — каза той. — Имаш ли нещо против, ако те попитам как се казваш?
— Ни най-малко. Аз съм Фелка. Познаваш ме много добре.
Той я погледна и сви рамене.
— Струваш ми се позната…
— Изпий го. Мисля, че имаш нужда от него.
Паметта му се възвръщаше на части, като електричеството в останал за известно време без ток град: светват квартал след квартал, докато нормалното захранване се възстанови напълно. Дори когато се чувстваше добре, му прилагаха все нови и нови терапии с медишинки, всяка една от които въздействаше върху конкретна мозъчна функция и се даваше в още по-фино определени дози от предишната, докато Клавейн гримасничеше и не съдействаше особено охотно. Най-накрая стигна дотам да не желае никога повече да види чаша с топъл шоколад.