— Доколкото си спомням бяха спасени сто и шейсет хиляди души — рече Клавейн. — Шокиращо далече ли са от истината тези спомени?
— Не, почти са верни. Тази цифра звучи наистина впечатляващо, но само докато разбереш, че не успяхме да спасим останалите четирийсет хиляди…
— Ние объркахме нещата, нали? Ако не се бяхме намесили…
— Не, Клавейн. — Тонът ѝ прозвуча поучително, сякаш той бе старец, допуснал непростима грубост в изискана компания. — Не. Не трябва да мислим по този начин. Ето така беше, разбираш ли?
Бяха достатъчно близо един до друг, за да свържат мислите си по конджоинърския начин. Тя вля в главата му картини, изобразяващи смъртта на Ризургам. Той видя последните часове, когато машината на вълците, която сега всички наричаха „оръжието на инхибиторите”, стигна до самото сърце на звездата, забивайки невидима гравитационна кюретка дълбоко в ядрото ѝ, където се осъществяваше ядрено горене. Направеният по този начин тунел бе изключително тесен, не по-широк от няколко километра в най-дълбоката си точка, и макар звездата да беше обезкървена, процесът не приличаше на неконтролируемо кръвопролитие. Вместо това на материята в горящото ядро бе позволено да бликне навън във вид на дъга, на стълб от изстиващ моментално адски огън, който се разпространяваше от повърхността на звездата с половината от скоростта на светлината. Сдържан и насочван от пулсациите на същата гравитационна енергия, която бе пробила тунела в Делта Павонис, стълбът бе превит във вид на широка парабола, за да се изсипе върху осветената част на Ризургам, където в момента беше ден. Ефектът при достигането ѝ до повърхността му беше катастрофален и практически мигновен. Атмосферата се изпари светкавично, секунди по-късно същата съдба сполетя и ледените калпаци по полюсите и малкото открити водни басейни. Останала без въздух и вода, кората се разтопи под въздействието на лъча, който оставяше вишневочервен белег по лицето на планетата. Ударните вълни от първоначалния сблъсък обхванаха целия свят и унищожиха живота и върху неосветената в момента част: всяко човешко същество, всеки организъм, донесен от хората на Ризургам. Но те щяха да умрат съвсем скоро и без тези ударни вълни. Само след часове нощната в момента част щеше да обърне лице към слънцето на системата. Лъчът продължаваше да изгаря, тъй като енергийният кладенец в сърцето на Делта Павонис все още бе почти непокътнат. Кората на Ризургам вече бе изгоряла, но лъчът продължаваше да впива зъби в мантията на планетата.
За три седмици Ризургам бе превърнат в сгорещена до червено купчина пепел, от която се вдигаше дим, а от някогашните му размери бяха останали само осемдесет процента. Тогава лъчът се премести към друга цел, към друг свят, и започна същия унищожителен акт. Изчерпването на материята в сърцето на Делта Павонис в крайна сметка щеше да превърне и него самия в студена шушулка, когато недостигът на материя щеше да причини внезапно спиране на ядреното горене. Фелка каза, че това все още не се беше случило, поне ако се съдеше по светлинните сигнали, които долавяха от системата, но когато станеше, събитието най-вероятно щеше да бъде неописуемо яростно.
— Така че, както виждаш — продължи обясненията си тя, — имаме късмет, че успяхме да спасим и тези хора. Вината за смъртта на другите не е наша. Ние просто направихме онова, което беше правилно при съществуващите обстоятелства. Ако не се бяхме появили, можеха да се объркат хиляда други неща. Флотата на Скейд щеше да пристигне така или иначе, и със сигурност нямаше да бъде по-склонна да преговаря.
Клавейн си спомни ужасния блясък от един умиращ междузвезден кораб и как с решението си да унищожи „Куче грозде” собственоръчно бе подписал окончателната смъртна присъда на Галиана. Дори сега тази мисъл беше непоносимо болезнена.
— Скейд умря, нали? Аз я убих, в междузвездното пространство. Другите елементи от нейната флота действаха автономно, дори когато ги нападнахме.
— Всичко беше автономно — отвърна Фелка. Тя като че ли избягваше тази тема и това възбуди любопитството му.
Той проследи известно време обикалящия около едно дърво голям пъстър папагал.
— Нямам нищо против да се съветват с мен по стратегически въпрос, но не се стремя към власт на този кораб. Първо, той не е „мой”, независимо какво си е мислела Вольова. Прекалено стар съм, за да поемам командването. Освен това, за какво съм на кораба? Той вече си има капитан — Капитана.