Фелка понижи глас.
— Значи си спомняш Капитана?
— Помня онова, което ни каза Вольова. Не си спомням някога да съм разговарял със самия Капитан. Той все така ли ръководи нещата, както ни беше уверила Вольова?
Тонът ѝ беше все така внимателен.
— Зависи какво разбираш под „ръководи нещата”. Инфраструктурата му е все още запазена, но така и не е дал знак за съзнателна същност откакто сме напуснали Делта Павонис.
— Тогава значи Капитанът е мъртъв?
— Не, не може да е и това. Замесен е в прекалено много аспекти от корабните функции, така обясни Вольова. Когато имал навика да изпада в някое от своите кататонични състояния, все едно някой дръпвал щепсела на целия кораб. Такова нещо не се е случвало. Корабът продължава да се грижи за себе си, осигурява действието на цялостния механизъм, залавя се да си прави сам ремонт и да се обнови.
Клавейн кимна.
— В такъв случай Капитанът функционира все още на подсъзнателно, но не и на разумно ниво? Като пациент, чиито мозъчни функции осигуряват дишането му, но почти нищо повече?
— Така предполагаме. Но няма как да бъдем напълно сигурни. Понякога се долавят проблясъци на разум, неща, които корабът прави със себе си без да попита никого. Творчески прояви. По-скоро Капитанът като че ли е все още тук, но заровен по-дълбоко в себе си откогато и да било досега.
— Или просто е оставил свой призрак — додаде Клавейн. — Лишена от интелигентност черупка, използваща същите модели на поведение.
— Какъвто и да е случаят, той се е изкупил — заяви Фелка. — Извършил е нещо ужасно, но в крайна сметка спаси сто и шейсет хиляди живота.
— Също като Лайл Мерик — каза Клавейн, като си спомни за първи път след събуждането си тайната, която се криеше в кораба на Антоанет и саможертвата на човека, носил това име. — Две изкупления на греховете на цената на едно? Мисля, че това е добро начало. — Клавейн измъкна тресчицата от пъна, която се бе забила в дланта му. — И така, какво се случи все пак, Фелка? Защо ме събудихте, макар да знаехте, че това може да ме убие?
— Ще ти покажа — отговори тя.
И погледна към водопада. Клавейн се стресна, защото смяташе, че двамата са сами, а зърна някаква фигура, застанала в самия край на езерото, непосредствено пред водопада. Мъглата я обгръщаше от всички страни.
Но я позна.
— Скейд — каза той.
— Клавейн — отвърна тя.
Но не се приближи към него. Гласът ѝ звучеше кухо, в дисхармония с околната акустика. С прилив на раздразнение Клавейн осъзна колко лесно можеше да бъде заблуден, че това всъщност е симулация.
— В бета-ниво е, нали, Фелка? — попита той. — Майсторът на делото трябва да е запазил достатъчно добър работен спомен за Скейд, за да разпространи симулацията ѝ в бета-ниво из другите кораби.
— В бета-ниво е, да. Но не е получена по този начин. Нали така, Скейд?
Фигурата, в броня и с гребен на главата, кимна.
— Бета-нивото е скорошна версия, Клавейн. Физическият ми първообраз ви я изпрати по време на спречкването.
— Моля? — възкликна Клавейн, като разтърси глава. — Паметта ми може да не е като преди, но си спомням, че убих твоя първообраз. Унищожих „Куче грозде” малко след като спасих Фелка.
— Това си спомняш ти. И то отговаря на случилото се почти напълно.
— Не е възможно да си оцеляла, Скейд.
Заяви го с ирационална настойчивост, въпреки доказателството пред очите си.
— Спасих главата си, Клавейн. Опасявах се, че ще унищожиш „Куче грозде”, когато ти върнах Фелка, макар да не мислех, че ще имаш куража да го направиш, след като държах Галиана на борда му… — Тя се усмихна, със странно приличащо на възхищение изражение на лицето. — Но се излъгах, нали? Ти се оказа далече по-безмилостен противник, отколкото предполагах, дори след като ми причини това.
— Ти държеше тялото на Галиана, не Галиана — отвърна Клавейн, като правеше всичко възможно да не издаде вълнението си. — Аз само ѝ дадох покоя, който трябваше да получи още преди години, когато всъщност умря.
— Но не вярваш истински в това, нали? Винаги си знаел, че в действителност не е мъртва, а просто в неразрешено състояние, в смъртоносна схватка с Вълка.
— Това беше равносилно на смърт.
— Но винаги съществуваше вероятност Вълкът да бъде отделен… — Гласът ѝ стана почти нежен. — Ти също вярваше в това. Вярваше, че има шанс един ден да си я върнеш.
— Направих каквото трябваше — заяви той.
— Беше безмилостно, Клавейн. Възхищавам ти се за тази постъпка. Ти си по-голям паяк от когото и да било от нас.
Клавейн стана от пъна и тръгна към езерото, докато се приближи на няколко метра от Скейд. Тя се носеше сред мъглата, нито напълно солидна, нито здраво стъпила върху земята.