— Всеки, който е действал тайно. Не ни е известно всичко, което е правил Затвореният съвет, дори сега.
— Реших, че си заслужава да го спомена, нищо повече.
Той кимна. Беше усетил как в душата му се надигна огромна надежда, последвана от вълна на тъга, още по-смазваща заради онова, което я бе предшествало. Разбира се, че не беше идвала тук. Глупаво беше даже да си го мисли. Но така или иначе имаше нещо, заслужаващо да бъде изследвано, и беше разумно да се заселят близо до интересуващия ги обект. Това поне не беше проблем.
Бързо бяха начертани подробни планове за заселването. Един месец след като пристигнаха, направиха няколко пробни лагера на повърхността на планетата.
И тогава се случи. Бавно, без да бърза, сякаш бе най-естественото нещо на света за един дълъг четири километра космически кораб, „Носталгия по безкрая” започна да снижава орбитата си, слизайки спираловидно в горните слоеве на атмосферата. Вече беше намалил скоростта достатъчно, до суборбитално ниво, иначе триенето при навлизането в атмосферата щеше да изгори външния пласт на корпуса му. Сред част от хората настъпи паника, защото корабът действаше по своя воля, а не подчинявайки се на човешки контрол. Преобладаваше обаче спокойното примирение в очакване на онова, което трябваше да се случи. Клавейн и триумвиратът не проумяваха какви са намеренията на кораба, но беше малко вероятно да иска да им навреди.
Точно така се и оказа. Щом излезе от орбита, лайтхъгърът се наклони, така че дългата му ос да бъде на една линия с вертикала, определен от гравитационното поле на планетата. Това беше задължително, иначе гръбнакът на кораба щеше да се пречупи, ако беше навлязъл по друг начин. Но ако слезеше вертикално, промъквайки се между облаците като шпил на катедрала, нямаше да бъде подложен на по-голямо напрежение, отколкото ако летеше в Космоса при една гравитационна константа. На борда дори се чувстваха нормално. Единствената разлика идваше от тъпия рев на моторите, който обикновено не се чуваше, но сега се предаваше през корпуса чрез обвиващия ги въздух, подобен на несекващ, далечен гръм, който се засилваше все повече с приближаването към земята.
Само че долу нямаше земя. Макар да бе избрал за приземяването си място, близо до предпочетения от пътниците му архипелаг, където вече бяха разположени първите лагери, корабът слизаше към морето.
„Боже мой” — помисли си Клавейн. Внезапно разбра защо той бе променил формата си. Корабът или частта от Капитана, която продължаваше да го управлява, трябва да бе замислил това слизане от момента, в който бе изяснена природата на водната планета. Беше сплескал острата си опашка, за да може да се закрепи на морското дъно. Водата под тях започна да ври под въздействието на пламъците на двигателите. Лайтхъгърът слизаше, обгърнат в планини от пара, издигаща се на вълни на десетки километри в стратосферата. На това място морето беше дълбоко един километър, защото дъното му се спускаше стръмно надолу от края на архипелага. Но този километър почти не беше от значение. Когато Клавейн усети как корабът седна върху морското дъно с неописуемо дълбока въздишка, по-голямата му част се извисяваше над вълните.
„Носталгия по безкрая” се беше приземила на някакъв безименен, залят от води свят, огряван от двойно слънце на самия край на познатия на хората Космос.
ЕПИЛОГ
Дни наред след приземяването корпусът скърца и кънтя изпод водните дълбини, докато се приспособи към външния натиск на океана. От време на време, без човешка подкана, слуги се устремяваха към някоя негова точка, за да ремонтират местата, където бе започнала да прониква морска вода. Понякога лайтхъгърът се разклащаше зловещо, но постепенно се закотви и започна да прилича все повече и повече не на временна притурка към пейзажа, а на странна геологическа особеност: тънка, остра купчина от страховито излъскана от природните стихии пемза или обсидиан; древна, естествена морска кула, прорязана от хората с тунели и пещери. Сребристосивите облаци отгоре се разделяха само от време на време, за да открият пастелносиньото небе.
Първите пасажери напуснаха кораба едва след седмица. Дни наред около него кръжаха совалки, оглеждайки го като нервни птици. Въпреки че съвсем не всички места за приземяване бяха останали под водата, засега никой не искаше да прави подобен опит. Беше възстановен контактът с екипите, които вече се бяха приземили на джъглъровия свят. От най-близкия остров, отстоящ само на петнайсетина километра, до наподобяващия морска скала лайтхъгър бяха изпратени импровизирани лодки. По време на отлив беше възможно да се стигне до малък люк, предназначен само за хора.