Клавейн и Фелка бяха на първата лодка, която се върна на острова. Те не пророниха нито дума, докато тя се плъзгаше през влажната сива мъгла. Клавейн се чувстваше измръзнал и унил, докато гледаше как черната камара на кораба потъва в мъглата. Тук морето беше гъсто като супа от носещите се по повърхността му микроорганизми, намиращи се в края на голям център джъглърова биомаса, и организмите вече бяха започнали да прилепват по показващата се над водата част на „Носталгия по безкрая”. В резултат на образувалите се подобия на струпеи, напомнящи донякъде зелен меден окис, корабът изглеждаше така, сякаш бе заседнал на това място от столетия. Клавейн не смееше да мисли какво щеше да стане, ако не успееха да придумат лайтхъгъра да излети отново. Разполагаха с двайсет години за тази цел, но ако корабът вече бе решил, че иска да пусне корени тук, надали щяха да успеят да го разубедят. Може би искаше да остане в покой, да се превърне в паметник на извършеното престъпление и на последвалия го изкупителен акт.
— Клавейн… — обади се Фелка.
Той я погледна.
— Добре съм.
— Изглеждаш уморен. Но ние имаме нужда от теб. Истинската битка дори не е започнала. Нима не разбираш? Случилото се досега е едва началото. Вече разполагаме с оръжията…
— Само с шепа. А Скейд все още не се е отказала от желанието да се сдобие с тях.
— Тогава ще трябва да се бие с нас, за да ги вземе, нали така? Изобщо няма да ѝ бъде толкова лесно, колкото си мисли.
Клавейн погледна назад, но корабът вече не се виждаше.
— Ако сме все още тук, не бихме могли да сторим кой знае какво, за да я спрем.
— Ще използваме самите оръжия. Но дотогава Рьомонтоар ще се е върнал, сигурна съм. Заедно със „Зодиакална светлина”. Повредите не бяха фатални; такъв кораб е в състояние да се ремонтира сам.
Клавейн стисна устни.
— Предполагам.
Тя хвана дланта му, все едно искаше да я стопли.
— Какво има, Клавейн? Ти ни доведе чак дотук. Ние те следвахме. Не можеш да се откажеш сега.
— Не се отказвам — отвърна той. — Просто съм… уморен. Време е да оставя някой друг да води битката. Прекалено дълго бях войник, Фелка.
— Тогава стани нещо друго.
— Нямах предвид точно това. — Стараеше се да придаде жизнерадостни нотки на гласа си. — Виж, няма да умирам утре или другата седмица. Имам дълг пред всички да участвам в осъществяването на това заселване. Просто не мисля, че непременно ще бъда тук, когато Рьомонтоар се върне. Но кой знае? Времето има гадния навик да ме изненадва. Господ ми е свидетел, че съм се убеждавал в това неведнъж.
Продължиха да се возят в мълчание. Пътуването беше неспокойно. Неведнъж се наложи да заобикалят огромни струпвания от наподобяваща водорасли лигава биомаса, която се движеше и реагираше на присъствието на лодката по изнервящо целенасочен начин. Малко след като зърнаха земята, лодката спря в плитчината край брега, защото дъното ѝ застърга в скала.
Трябваше да излязат и прегазят останалото разстояние до твърдата земя. При последните си крачки във водата Клавейн вече трепереше неконтролируемо. Лодката изглеждаше доста далече, а „Носталгия по безкрая” изобщо не се виждаше.
Антоанет Бакс дойде да ги посрещне, като се движеше внимателно из поле от закръглени камъчета, които блестяха като мозайка от съвършени сиви огледалца. Зад нея, на по-издигната част от сушата, се намираше първият лагер: селце от надуваеми палатки, закрепени в скалата.
Клавейн се запита как щеше да изглежда това място след двайсет години.
На борда на „Носталгия по безкрая” имаше повече от сто и шейсет хиляди души, прекалено много, за да бъдат заселени на един остров. Щяха да направят верига от селища, някъде около петдесет, а няколко от тях, които щяха да построят на по-големите сухи места, щяха да бъдат централни. Когато тези селища се превърнеха във факт, можеха да насочат усилията си към плуващите колонии, които щяха да им осигурят подслон в дългосрочна перспектива. Щеше да има предостатъчно работа за всички. Чувстваше се длъжен да участва в нея, макар да нямаше усещане, че е роден за този вид дейност.
Всъщност чувстваше, че вече бе направил онова, заради което бе роден.
— Антоанет — каза той, знаеше, че Фелка нямаше да я познае без неговата помощ. — Как вървят нещата на твърда земя?
— Неприятностите вече започват, Клавейн.
Не отделяше погледа си от земята, от страх да не се спъне.