— За какво става дума.
— Много от хората не са доволни от идеята да останем тук. Хванали се на плана за евакуация на Торн, защото искали да се върнат у дома, на Йелоустоун. Изобщо нямали предвид да останат като корабокрушенци на някакво необитаемо, забравено от Бога местенце.
Клавейн кимаше търпеливо. Подпираше се на Фелка, като я използваше вместо бастун.
— А подчерта ли пред тях, че отдавна щяха да бъдат мъртви, ако не бяха тръгнали с нас?
— Да, но знаеш как става в такива случаи. На някои хора просто не може да се угоди по никакъв начин, нали? — Младата жена сви рамене. — Е, реших да те ободря с тази вест, да не би случайно да помислиш, че от сега нататък всичко ще върви като по вода.
— Кой знае поради каква причина тази мисъл изобщо не ми е минавала през главата. А сега някой ще може ли да ни разведе из острова?
Фелка му помогна да се добере до по-равна земя.
— Антоанет, мокри сме и ни е студено. Има ли къде да се стоплим и изсушим?
— Просто ме следвайте. Дори имаме прясно сварен чай.
— Чай ли? — попита подозрително Фелка.
— От морски водорасли. Местни. Но не се притеснявай — още никой не е умрял от тях, а в крайна сметка човек свиква с вкуса им.
— Мисля, че е по-добре да тръгваме.
Последваха Антоанет към палатките. Хората работеха навън, издигаха нови палатки и ги електрифицираха с помощта на кабели, които водеха към генератори с форма на костенурки. Заведе ги в една от палатките и затвори платнения капак след тях. Вътре беше по-топло и по-сухо, но единственият резултат беше, че Клавейн се почувства още по-мокър и измръзнал отпреди.
„Двайсет години в такова място” — помисли си той. Щяха да бъдат нужни доста усилия, само за да оцелеят; но що за живот бе този, в който се водеше постоянно борба само за едното съществуване? Джъглърите можеха да се окажат очарователни, вечно плуващи в старите загадки на космическия произход, или пък да не проявят никакво желание за общуване с хората. Макар да бяха установени линии за връзка между човечеството и патърн джъглърите, понякога бяха нужни десетилетни изследвания, докато бъде открит ключът към извънземните. Дотогава те не бяха почти нищо повече от бездейна растителна маса, доказателство за работа на разум, който не се издаваше по никакъв начин. Ами ако това се окажеше първата група джъглъри, които не искат да пият човешки невронни модели? Трудно щеше да им бъде да изкарат на това самотно и мрачно място, лишени от нещата, които биха направили живота им по-поносим. Нищо чудно, ако идеята да остане в компанията на Рьомонтоар, Хури и Торн или да се потапя в сложния строеж на живата неутронна звезда започнеха да му се струват сред най-приятните възможности.
Е, след двайсет години вече щяха да знаят дали ще стане така.
Антоанет му подаде чаша със зеленикав чай.
— Изпий го, Клавейн.
Той отпи глътка и набърчи нос, щом го удари острият, солен миазъм на парата, която се носеше над напитката.
— Ами ако изпия някой патърн джъглър?
— Фелка казва, че няма такава опасност. Тя би трябвало да знае, струва ми се. Доколкото разбирам, от известно време направо не я сдържа от желание да срещне тези копелета, така че поназнайва нещичко за тях.
Клавейн отпи отново от чая.
— Да, така е…
Но Фелка я нямаше. Само допреди миг беше в палатката, а сега я нямаше.
— Защо иска толкова да се срещне с тях? — попита Антоанет.
— Защото се надява да ѝ дадат нещо. Някога, когато живееше на Марс, беше в сърцевината на нещо много сложно — огромна машина, която трябваше да поддържа жива със своята воля и интелект. Това ѝ даваше стимул да живее. После хората… моите хора, казано по-точно, ѝ взеха машината. Тогава тя едва не умря, ако изобщо бе действително жива до този момент. Но все пак оцеля. Върна се към нещо като нормален живот. Но всичко, което последва, всичко, което е правила оттогава, е било с цел да намери нещо друго, което би могла да използва и което би използвало нея по същия начин. Нещо толкова сложно, че да не може да проумее всичките му тайни с един интуитивен проблясък, и което, на свой ред, би могло да я експлоатира.
— Джъглърите.
Стискайки все още чая, който, трябваше да признае не беше чак толкова лош, Клавейн отвърна:
— Да, джъглърите. Е, надявам се да открие това, което търси.
Антоанет бръкна под масата и вдигна нещо от пода. Постави го помежду им: корозирал метален цилиндър, покрит с напомняща дантела пяна от калцирани микроорганизми.
— Това е излъчвателят на сигналите. Намериха го вчера, на една миля дълбочина. Сигурно някое цунами го е потопило в морето.
Клавейн се приведе и се вгледа в парчето метал. Беше смачкано и очукано, като стара консервна кутия, върху която е стъпил някой.