— Може да е конджоинърски — рече той. — Но не съм сигурен. Не е оцеляла никаква маркировка.
— Доколкото разбрах, кодът беше конджоинърски?
— Да, така е: това е прост транспондфен излъчвател, използван в рамките на една система. Не е предназначен сигналите му да се долавят на повече от неколкостотин милиона километра. Но това не означава, че е поставен тук от конджоинъри. Възможно е ултри да са го откраднали от някой от нашите кораби. Ще разберем малко повече, когато го разглобим, но това трябва да се направи внимателно. — Почука по грапавата метална кутия с кокалчетата на пръстите си. — Тук има антиматерия, иначе нямаше да предава сигнали. Вероятно не много, но достатъчно да нащърби този остров, ако не я отворим както трябва.
— Предпочитам да го направиш ти вместо мен.
— Клавейн…
Той вдигна глава. Фелка се беше върнала. Изглеждаше дори още по-мокра, отколкото при пристигането им. Косата бе залепнала по лицето ѝ на сплъстени кичури, черната материя на роклята бе заметната от едната страна на тялото ѝ. Според Клавейн трябваше да бъде бледа и трепереща. Вместо това бе почервеняла от вълнение и изглеждаше превъзбудена.
— Клавейн — повтори тя.
Той остави чая си върху масата.
— Какво има?
— Трябва да излезеш да видиш това.
Той се показа от палатката. Беше се стоплил точно колкото да усети пробождането на студа, но нещо в поведението на Фелка го накара да не обръща внимание на това, така както много отдавна се беше научил да потиска болката или дискомфорта в разгара на битката. Засега студът нямаше значение. Както с повечето неща в живота, и с него щеше да се справи по-късно или никога.
Фелка гледаше към морето.
— Какво има? — попита отново той.
— Гледай. Виждаш ли? — Тя застана до него и насочи погледа му. — Гледай. Гледай съсредоточено, там, където мъглата изтънява.
— Не съм сигурен дали…
— Ето сега.
И той наистина го видя, макар и бегло. Посоката на вятъра трябва да се бе променила след влизането им в палатката, достатъчно, за да разбута мъглата, да образува различни конфигурации и да позволи за момент в нея да се отваря гледка в далечината. Видя мозайка от големи камъни с остри ръбове, и зад тях — лодката, с която бяха дошли, и зад това — сивата като гранит вода, която избледня, когато погледът му се плъзна към хоризонта и се сля с млечнобелия цвят на небето. И там, за миг, зърна изправената кула на „Носталгия по безкрая”, подобна на назидателно вдигнат, малко по-тъмносив пръст непосредствено под линията на хоризонта.
— Това е корабът — промълви меко Клавейн, твърдо решен да не разочарова Фелка.
— Да — съгласи се тя. — Корабът е. Но ти не разбираш. Става дума за нещо повече от това. За много, много повече.
Сега вече той започна да се притеснява.
— Така ли?
— Да. Защото съм го виждала и преди.
— Преди ли?
— Видях го много преди да дойдем тук. — Обърна се към него, прибра падналата върху очите си коса и премигна заради попадналите в тях ситни водни капчици. — Това беше Вълкът, Клавейн. Той ми показа тази гледка, когато Скейд ни свърза. Тогава не знаех какво да мисля за това. Но сега разбирам. Това всъщност изобщо не е бил Вълкът. Била е Галиана, която бе успяла да се добере до мен, макар Вълкът да мислеше, че контролира положението.
Клавейн знаеше какво се бе случило на кораба на Скейд, докато Фелка бе нейна заложничка. Фелка му беше разказала за експериментите и случаите, когато бе хвърляла поглед в ума на Вълка. Но никога досега не беше споменавала за това.
— Трябва да е било съвпадение — отсъди той. — Дори Галиана да е успяла да ти предаде някакво съобщение, откъде е можела да знае какво ще се случи тук?
— Нямам представа, но все трябва да има някакъв начин. Информация за бъдещето вече достигна в миналото, иначе нищо от това нямаше да се случи. Единственото, което знаем сега е, че, неизвестно как, нашите спомени за това място — независимо дали моите или твоите — ще стигнат в миналото. Нещо повече, ще стигнат до Галиана. — Фелка се наведе и докосна скалата под краката си. — Ето това е загадката, Клавейн. Ние не сме се озовали току-така на това място. Бяхме доведени тук от Галиана, защото тя знае, че е важно да го намерим.
Клавейн се сети за излъчвателя, който му бе показан преди малко.
— Ако е била тук…
— Ако е идвала тук — довърши мисълта му вместо него Фелка, — трябва да се е опитала да установи контакт с патърн джъглърите. Трябва да се е опитала да плува с тях. Може и да не е успяла… но ако предположим, че е успяла, какво щеше да се случи?