Сега, когато вече почти се бяха освободили от възпрепятстващата гледката материя, те започнаха да добиват все по-ясна представа за случилото се с Галиана. Черните машини бяха проникнали насила в главата ѝ, но сякаш по не така отвратителен начин, както бяха постъпили с другите членове на нейния екипаж. Имплантите ѝ бяха отчасти отстранени, за да се направи път за нахлуващите машини, но нямаше следи от увреждане на големи и важни мозъчни структури. Скейд остана с впечатление, че до този момент кубовете се бяха учили как да проникват в черепи и че с Галиана най-сетне бяха открили как да го постигнат, без да навредят на домакина.
И сега Скейд усети, че я изпълва оптимизъм. Черните структури бяха инертни и концентрирани на определени места. С подходящите клетъчни машинки беше възможно, дори тривиално лесно, да бъдат отделени, куб по куб.
„Можем да го направим. Можем да си я върнем, каквато беше преди.”
[Внимавай, Скейд. Все още не сме си вкъщи, на сигурно.]
Както се оказа, Нощният съвет имаше право да изисква предпазливост. Екипът на Скейд се зае да отделя последния слой кубове, започвайки от стъпалата на Галиана; с удоволствие установи, че тъканите под тях бяха почти неувредени, и продължи работата си, докато стигна до врата. Всички бяха уверени, че ще могат да я затоплят до нормалната телесна температура, дори това упражнение да се окаже малко по-трудно от нормалното съживяване на замразени в криокамерите хора. Но когато започнаха да разкриват лицето ѝ установиха, че работата им съвсем не е на приключване.
Кубовете се раздвижиха и запълзяха без предупреждение. Плъзгаха се и се преобръщаха едни върху други, подобно на предизвикващи гадене вълни; последната част от какавидата се хлъзгаше по Галиана като живо нефтено петно. Черната вълна се всмука през отворите на устата, носа, ушите и очните ябълки, като остана около клепачите ѝ малко по-дълго, докато се просмуче навътре.
Тя изглеждаше така, както се бе надявала Скейд: сияйна, прибираща се у дома кралица. Дори дългата ѝ черна коса бе недокосната, замръзнала и чуплива в момента, но точно същата, каквото бе при заминаването и. Черната машинария обаче се бе настанила отново в главата ѝ, уголемявайки вече присъстващата там формация. Сканирането изясни, че мозъчната ѝ тъкан бе леко разместена, но повечето ѝ импланти бяха отстранени, за да се направи място за нашественика. Черният паразит приличаше на рак, разпрострял подобните си на щипки нишки в различни части на мозъка.
Бавно, в продължение на много дни, връщаха Галиана до температура, непосредствено под нормалната за тялото. През цялото време екипът на Скейд не изпускаше от очи нашественика, но той не се промени, дори когато останалите импланти на Галиана започнаха да се затоплят и да възвръщат контакта си с размразяващата се мозъчна тъкан.
Скейд все още се осмеляваше да се надява, че в крайна сметка щяха да победят.
Оказа се, че бе почти права.
Тя чу глас. Беше човешки, женски, лишен от тембър — или със странната, богоподобна липса на тембър — което обикновено означаваше, че гласът е вътре в главата ѝ. Този глас бе произведен от човешки ларинкс и пренесен през определено количество метри през въздуха, преди да бъде декодиран от човешка слухова система, събирайки по пътя си всевъзможни тънки несъвършенства. Този тип глас не бе чувала от много дълго време.
Гласът произнесе:
— Здравей, Галиана.
„Къде съм?”
Не последва отговор. След малко гласът додаде мило:
— Ще трябва да говориш, ако можеш. Не е необходимо да правиш нещо повече от опит за оформяне на звука. Системата ще свърши останалото, улавяйки намерението за изпращане на електрически сигнали от твоя ларинкс. Но ако оформяш само наум отговорите си, няма да излезе нищо — между твоя и моя ум не съществува директна връзка.
Струваше ѝ се, че на думите им трябва цяла вечност, за да стигат до нея. Изговарянето бе ужасяващо бавен процес след векове на нервно свързване, макар граматиката и синтаксисът да ѝ бяха познати.
Понечи да говори и чу усиления си от системата глас:
— Защо?
— Ще стигнем и дотам.
— Къде съм? Коя си ти?
— Жива, здрава и в безопасност. У дома си, на Майка Нест. Влязохме в кораба ти и те върнахме към живота. Името ми е Скейд.
Галиана виждаше само неясни сенки, но сега помещението изведнъж се окъпа в светлина. Тя лежеше по гръб, но не напълно в хоризонтално положение, а под известен ъгъл. Намираше се в ковчег, много подобен на тези, в които слагаха хората в криокамерите, само че без капак, и в резултат бе изложена на въздуха. С периферното си зрение виждаше разни неща, но не можеше да помръдне нито една част от тялото си, дори очите. Замъглената фигура пред нея се фокусира и се наведе над отворения ковчег.